Кестенът, моят приятел

За пръв път го чух в една есенна нощ. Странно потропване, сякаш някой иска да влезе в дневната. Само дето апартаментът е на третия етаж а в дневната се влиза единствено откъм балкона. На него нямаше никой. При следващото почукване се заслушах. Вятър. Вратите - затворени. И тогава пак: чук чук – отново, наистина отвън по прозореца. Не съм плашлив, нито суеверен,  в стара кооперация тропането може да значи всичко, а най-често - ремонт.

Излязох на балкона и разбрах кой чука: кестенът.

Старият кестен, мой стар приятел от времето, когато като дете в този апартамент рисувах всяка вечер залезите над Лъвов мост под вещия надзор на баба ми. Племенница на Майстора и негов любим модел приживе, тя изпитваше силно влечение по изобразителното изкуство, което вдъхна и на мен. Така старият кестен често се озоваваше върху листовете от блок А4 – ту в акварел, ту в пастели – които баба ми грижливо пазеше в стар скрин, под прозорците с кестеновия изглед.  Друга нейна страст бяха гугутките. Виеха гнездо в клоните на кестена. Тя с вълнение следеше живота им през прозореца на дневната: кога снасят яйца, кога излюпят малки, кога буря свали гнездото. Сипваше им трохи на балкона, били и „другарчета.“  

Баба ми изповядваше култ към истината. „Който лъже е слаб и глупав,“ често повтаряше тя. „На лъжата краката са къси,“ а на изумения ми поглед отвръщаше: „ако лъжеш, всеки ще го разбере.“ И разказваше приказката за лъжливото овчарче – в нейната версия вълците винаги го изяждаха накрая, без капка милост в зелените й очи.

Наесен, щом започнеше омразното училище, винаги имаше „акция“ за събиране на кестени – задължително съпроводена от безконечно замеряне с бодливите зелени топчета. Намираха се милиони от тях, но колкото и да събирах, все не стигах до заветните 20 кг. Не че това имаше някакво значение – за мен или за кестена.

После с кестена се позабравихме. Влязох в гимназия и спрях да рисувам залези. Вместо това учех английски и свирех на китара.  Стана 1989та, мина ноември, тръгнахме по митинги. С баба ми се виждахме все по-рядко,  с кестена – също. Аз забързан по срещи, купони и кандидатстудентски изпити. Тя, все по-белокоса, с все така дързък и любознателен зелен поглед, но подозрителна към новото време и неговите нрави и герои. Той – висок и спокоен, над грохота на автомобилите по булеварда – ту отрупан в ситен цвят, ту в плътно зелена завеса от листа и плод, ту цял в жълто, охра и кафяво, ту безмълвен под белия сняг. После баба ми почина в леглото си, с лице обърнато към клоните му, и сякаш с него съвсем се забравихме.

До миналата година, когато след продължителен ремонт, седнах отново в апартамента – вече мой - за да работя. Детските рисунки и боите ги нямаше, затова напълних стария скрин с книги, кабели, дискове и офис техника. Седнах пред компютъра, занатисках клавишите, а след час време вдигнах поглед по навик за да отдъхна и да погледна към залеза. Той беше там. Кестенът. В най-бляскавата си есенна одежда, сякаш пременен за да ми каже „Е, добре дошъл отново.“ Така започнах отново да го виждам – през зимата го затрупвах със снега от балкона, през лятото се радвах на сянката от плътните листа и може би илюзорното чувство, че ме предпазват от безспирния шум на форсирани двигатели под мен.

През есента той ми почука на прозореца за пръв път. Добрият стар кестен, помислих, затворих вратата и продължих да работя. Чукането се повтори. И потрети. При всеки следващ порив на вятъра. Привикнах с него, и дори ми стана приятно. Той настояваше. Една нощ вилня буря и клоните блъскаха с ярост прозорците и новата дограма. Излязох на балкона. „Какво има,“ попитах? Той фучеше в отговор. Шумеше с всичките листа. Шибаше с клони фасадата. „Хей, я стига,“ извиках, но бях безпомощен да го спра. Седнах на компютъра и намерих виртуалното деловодство на столичната община. Както стана дума, привързаност към природата не ми липсва. И дърветата обичам, даже много. Но това дърво прекаляваше. След почти година и половина ремонт просто не можех да си позволя среднощните набези на клоните му по фасадата на къщата.

Започнах да пиша жалба. Срещу кестена.
Още отначало ме заглождиха угризения. Ами ако дойдат и го отрежат? Това просто не е човешко. Изтрих написаното до тогава с едно решително натискане с пръст. След това започнах отново: „Дървото е част от зелената система на столицата и моля короната му спешно да бъде подкастрена.“ Представих си прозореца над скрина без клоните в него. Изгледа към булеварда без плътния сенник от листа през лятото. Голия тротоар през зимата. От гнева ми не беше останал нито помен. Продължих: “Моля, жалбата да не се възприема като причина за премахване на цялото дърво, което хвърля животворна сянка върху близката кооперация, и представлява макар недостатъчна преграда за шума, който многократно надхвърля допустимите нива.“ Спомних си баба ми, с нейния култ към истината и дръзките зелени очи. Може би трябва да напиша, че този кестен ми е стар приятел и ми чука нощем но прозореца да си говорим, а когато е ядосан блъска и троши балкона ми? Няма да ме вземат на сериозно. Зелените очи останаха безмилостни. Изпратих жалбата и забравих за нея. И кестенът спря да ме безпокои, обиден или гузен за среднощните безчинства.

Половин година по-късно получих отговор. На хартия, в плик, по пощата. Какво пък, старите хартиени писма имат своя чар. Но какво ли е съдено на кестена? Разкъсах плика. „На мястото е направен оглед, но поради необходимостта от спиране на ел.захранването на тролейбусната мрежа, дървото ще бъде включено за резитба в разрешително с манипулации с останалите дървета в този участък на булеварда.“  Моля? Човек се учи докато е жив, но това действително не е език, който владея. Погледнах през прозореца. Младите майски листа се полюшваха закачливо на клоните, сякаш ми се смеят. Е какво пък, сигурно „резитба“ е нещо като подстрижка. А кога ли ще се случат тези манипулации? Дано е преди следващата буря.

Защо Зелените?

Написах това в отговор на бивш колега, с когото не сме се виждали повече от десетилетие. Запита ме как съм се престрашил да "скоча" в мръсотията на политиката след толкова години, и дали все още вярвам, че зелените организации по света и в България могат действително да променят нещо. Ето първата част от отговора ми:

  Когато [през 1994-1997] бяхме в Нова ТВ с Виктор Марков ходехме след работа в един еко-клуб, на който бях съучредител. Оттогава познавам и работя с непримиримите природозащитници. Смея да твърдя, че те оформиха един остров на свестност, в който ценностите и доверието между хората са си на място, въпреки океана от мръсотия наоколо. Познавам лично много от тях и съм уверен за себе си, че с всичките им персонални кусури, това са неповредени хора. Затова когато ме помолиха за помощ, не им отказах. Имам високи критерии за почтеност и чистота, и не бих ги пренебрегнал. Но ако има партия, в която да имам доверие, засега, са те - Зелените. Може би защото не са били във властта все още, знам ли. Разбира се там има много нови хора, не мога да гарантирам, че познавам всички. Но смятам, че политиката не бива да се превръща в синоним на мръсотия, трябва да има партии, на които се доверяваме и които подкрепяме, за да можем да променяме обществото.

 Всъщност, за Зелените съм писал и преди, и другаде, и в този блог. Ето един текст, който не е загубил актуалност за мен.