Забраната на пушенето не вреди на бизнеса - интервю през Агенция "Фокус"

Павел Антонов: При въвеждане на пълна забрана за тютюнопушене не се достига до негативни последици върху бизнеса

 

20 ноември 2011 | 06:00 | Агенция "Фокус"

 

Начало / Мнение

За Проекта „Да върнем пълната забрана” за тютюнопушенето на обществени места Агенция „Фокус” разговаря с Павел Антонов, старши експерт „Комуникации и общество” към гражданска инициатива „България без дим”.

Фокус: Какво предвижда проект „Да върнем пълната забрана” за тютюнопушенето на обществени места?
Павел Антонов: Проектът се подкрепя от „Блумбърг Филантропис”, това е благотворителният фонд на „Блумбърг”, като се администрира през Международен съюз за борба с туберкулозата и белодробните заболявания, който е една от партньорските им организации за Европа. За пръв път оказва подкрепа в България, тъй като до момента се е смятало, че страната е прекалено малка за такъв тип дейности. Но причината да се подкрепи проектът всъщност беше отменянето на пълната забрана на тютюнопушене, което се случи през 2010 г., и съответно обществената и медийна реакция на това отменяне, която предизвика много силно впечатление в чужбина, в професионалните среди, които се занимават с борба с тютюнопушенето и проблемите, свързани с него. Проектът има четири основни насоки за действие. Първата, която е и приоритет за фондацията на „Блумбърг”, е създаването на широка обществена коалиция в България, която да действа по тези проблеми – нещо, което започна да се случва още миналата година. Тогава се сформира коалиция „За живот без тютюнев дим”. До момента в нея има над четиридесет регистрирани членове. Тя е неформална и с помощта на проекта може да стабилизира дейността си и да получи ресурс, с който да действа по-ефективно. Втората основна насока е продължаването на самата обществена кампания, която възникна съвсем спонтанно през 2010 г., в месеците, когато се обсъждаше отменянето на забраната и имаше протести на хора по улиците, придружени със силно медийно отразяване. Втората задача е да се подкрепи тази гражданска енергия и инициатива и да се продължи действието й през следващите две години. Третата, и също много ключова дейност, която е заложена в проекта, е по-скоро свързана с анализ на политическата рамка, законодателството, административните документи, а също така и поведението на основните играчи в тази област, като сред тях се включват не само правителството и държавните органи, но и тютюневата индустрия. Тоест проектът има една сериозна отговорност да генерира знания, какво се случва в България и какви са процесите, които всъщност доведоха до отменяне на забраната, но и как те биха могли да се променят, за да се върне пълната забрана, както се случва в повечето страни в Европа. Има и една последна, много иновативна част. Касае се за една инициатива, която също възникна спонтанно от различни граждани, в края на миналата година. Те видяха, че въпреки, че се прие новата наредба и влезе в сила частична забрана, всъщност прилагането й е много трудно и държавата изнемогва, очевидно не може да се справя добре с прилагането на собствените си правила и закони. Проектът е взел това на дневен ред - да се подкрепи участие на гражданите, които имат желание да помагат за това, правилата да се спазват и да се прилагат законите. За да се случи това, проектът ще подкрепи създаването на една интернет платформа, чрез която гражданите да могат да подават сигнали, да участват активно, да обменят информация за нарушения, така че да се види реално прилагане на закона – независимо какъв е той. Това са четирите основни колони на проекта.
Фокус: Какви са политиките на другите страни от ЕС, по отношение на пушенето на обществени места?
Павел Антонов: Стратегическата насока на ЕС е ясно артикулирана на ниво комисия, на ниво административна рамка, на ниво законодателни актове. Тя е да се върви към все по-стриктно забраняване и ограничаване на тютюнопушенето. Всъщност точно по тази траектория беше голямото напрежение в България, защото страната ни се оказа в една парадоксална ситуация, че прави стъпка назад, спрямо вече постигнато ниво, към което всички останали страни се стремят. Това се подкрепи по най-красноречив начин през май месец, когато излезе решението на Висшия административен съд по казуса с Кюстендил. Там висшите съдии директно са казали в прав текст, че отменянето на забраната в България е стъпка назад спрямо духа и логиката на европейското законодателство, поради което те оставят в сила действащата и до момента пълна забрана на територията на Кюстендил. Важният факт, който трябва да се посочи е, че вече има достатъчно натрупани данни и изследвания, които показват, че при въвеждане на пълна забрана не се достига до негативни последици върху бизнеса, тъй като правилата са единни навсякъде и няма конкуренция по линия „тук се пуши, тук не се пуши”. България просто все повече и повече остава на опашката и именно това е сред целите на този проект, да се преодолее това и страната да си заеме достойното място сред останалите европейски членки.
Фокус: Какво трябва да се промени в политиката на България по разрешаването на проблема с тютюнопушенето?
Павел Антонов: Палитра от въпроси и проблеми засягат този казус. Имаме различни нива – голям проблем с младите хора, голям проблем с неефективността на прилагането на законите, като това не се отнася само за тютюнопушенето. Имаме и наследени културни особености, които не можем да отречем. Но именно тук вече излиза на преден план ключовата роля на държавата като механизъм за отстояване на обществения интерес за взимане на решения и налагане на тези решения в обществото, движейки го в положителна посока. Не може с аргумента, че трябва да се съхранява бизнесът на определени хора, да се задържа едно решение, което се приема в цяла Европа за правилно и позитивно. Все пак тютюнопушенето е доказано вредна, болестотворна привичка – то коства човешки живот.
Фокус: Каква е ролята на неправителствените организации като вашите във влиянието върху общественото мнение за проблема с тютюнопушенето?
Павел Антонов: Неправителственият сектор не е с нищо по-различен или отделен от всичко, което се случва в държавата. Но има едно основно предимство, че е много по-свободен и много по-гъвкав и необвързан, до голяма степен, с този комплекс от интереси и форми на натиск, които блокират в много случаи бързото и ефективно действие на държавата, поне що се отнася до българската реалност. В коалиция „Без тютюнев дим” участват още организации, всяка от които има определен капацитет и определен начин на действие. И когато се съберат на едно място се получава една мозайка, която компенсира в известна степен някои недостатъци на начина, по който функционира държавният апарат. Но това не е магическа пръчка, не може да се разчита изцяло на третия сектор да оправи нещата, които държавата поради една или друга причина не може.
Фокус: Кои са най-големите пречки относно прилагането на вашите идеи?
Павел Антонов: Ако трябва да ги степенувам, може би ще започна от уязвимостта на взимането на решения на държавно ниво и способността на отделни хора в свои лични интереси да го манипулират. Това беше изключително обезпокояващо миналата година, когато всъщност се отмени забраната. И след това, споменах вече и пасивността и неспособността на държавните органи да приложат законността. За съжаление миналата година се натъкнахме и на много сериозни манипулативни мнения, които се появиха в общественото пространство. Не свързани със сериозна научна обстановка, а просто се „хвърляха” в общественото пространство, с цел да се неутрализира общественото мнение и да се създаде търпимост към отменянето на забраната.
Мила СТОЯНОВА

Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

© 2012 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

АЕЖ: Неравнопоставеният достъп до медии опорочи предизборната кампания в България

Неравностойното положение, в което бяха поставени кандидатите и партиите по отношение на достъпа до медии, предизвиква сериозно съмнение относно честността на кампанията за президентските и местните избори на 23 октомври, заявява Асоциацията на европейските журналисти-България /АЕЖ/ днес. В нарочно съобщение АЕЖ изразява притеснението си, че възможността за безплатни медийни изяви на участниците в изборите бе силно ограничена. Присъединяваме се към заключението на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), според което “платената медийна кампания застрашава принципа на равнопоставеност и създава имуществен ценз за участие във вота”.

Загриженост буди и фактът, че в огромната част от случаите читателите, зрителите и слушателите не биха могли да се ориентират дали за участието на определен кандидат е платено на съответната медия, или то е безплатно, смята АЕЖ. "Намираме това за некоректно отношение спрямо аудиторията, противоречащо на принципите на журналистическа етика", заявява асоциацията.

Текстът на съобщението на АЕЖ гласи:

"Смятаме, че платените материали са допустими в частните медии при задължително упоменаване на този факт. Платената кампания в държавните радио и телевизия обаче е в пълен разрез с принципите на обществените медии. Тези медии се издържат от държавния бюджет и смисълът на съществуването им е не икономическата печалба, а единствено и само защита на обществения интерес. Недоумяваме как е възможно законодателната и изпълнителаната власт не само да не насърчават, а напротив силно да ограничат възможностите на БНТ и БНР да организират безплатни дебати между кандидатите, участващи в местните и президентските избори. Да се искат пари от кандидатите за участието им в диспути, при положение че избирателите им плащат за съществуването на телевизията, е обида не само към съответния кандидат и електората му, това е обида към демокрацията."

Асоциацията на европейските журналисти в България е член на международната Асоциация на европейските журналисти (www.aej.org), обединяваща журналисти от 30 европейски държави. АЕЖ е независима международна асоциация, която събира журналисти от цяла Европа чрез членството им в националните секции. Тя подкрепя критичната журналистика в процеса на европейската интеграция и свободата на информация и на медиите. АЕЖ предлага на журналистите възможността да бъдат част от професионална и социална мрежа. Асоциацията е независим наблюдател в комисията по медиите към Съвета на Европа.

Митницата инспектира

Повторно обаждане от митниците дозаплете историята с наблюдаваните от мен през юли контрабандни практики във влаковете между България и Сърбия. Към обяд в сряда, 10.08.2011 г приех обаждане от неидентифициран номер на мобилния си телефон. От другата страна чух любезен женски глас, който се представи като Вълкова, от инспектората към Национална агенция "Митници".

Намирах се в магазин и нямах възможност да водя точни записки, но в общи линии чух, че госпожата работела по случаите, за които съм съобщил, под прекия надзор на директора на Национална агенция "Митници" Ваньо Танов. Интересувала се дали са ме потърсили от Столична митница. Отговорих утвърдително, като накратко преразказах обаждането от преди около две седмици на шефа на Столична митница Златков. Изразих отново почудата си от поканата да разпознавам на снимки митническите служители, проверявали международните влакове с които пътувах, извиних се, че не съм имал възможност да го сторя до момента, но потвърдих готовността си да го направя, ако все още е необходимо.

"Аз съм още по-учудена и от Вас," рече дамата от другата страна на линията. Идентичността на въпросните служители била вече установена. Спомена за налагане на наказания. С искрено облекчение запитах дали това означава, че не е необходимо да ходя да ги разпознавам в кабинета на шефа им на ул. "Клокотница." Това действително не се налагало, потвърди госпожа Вълкова - ако правилно съм запаметил името й.

Тя настоя да изясним още един въпрос. От доклада на началника на Столична митница ставало ясно, че аз съм отказал по-нататъшно сътрудничество по случая. Отвърнах че, напротив, изразих готовност за среща с господина Златков, но просто не съм намерил време да го потърся от пристигането си в България. "Това е чудесно, значи сега свободно можем да ви отговорим писмено по и-мейл на адреса, който сте предоставили" възкликна почти радостно телефонната ми събеседница. Заявих, че оставам в очакване и с готовност за по-нататъшна комуникация. Писмен отговор поне до момента не съм получавал, обаче.

Апостилени терзания: епизод IV

Дойде време за следващия епизод от сагата с издаването на български паспорт за бебето Петър, родено на 20 май 2011 г. в Оксфорд. Разказът водя в качеството си на негов баща и единствен родител с българско гражданство. В края на предишния репортаж стигнах до обнадеждаващ момент – успяхме да подадем документи за временен паспорт, който действително бе издаден от българското консулство в Лондон в рамките на две седмици. С него новороденият господин можеше спокойно да пътува, както се оказа, навсякъде където душата и родителите му поискат, в рамките на една година. С едно единствено изключение – България. Веднъж пресекъл границата на страната, временният паспорт губи валидността си и притежателят му трябва да се снабди с постоянен такъв за да я напусне отново.

За да съм чист пред съвестта и читателите си трябва да призная, че решението да придобием българско гражданство и паспорт за Петър далеч не бе продиктувано от гол патриотизъм или бащинска сантименталност. Не ми липсват нито едното, нито другото, но истината е, че еквивалентната процедура в Унгария се оказа много по тромава и времеемка. Що се отнася до придобиването на британски паспорт, то засега е просто хипотеза. Така че, честно и почтено, българската администрация в този случай си записа червена точка. За съжаление това преимущество сякаш потъва в мътилката от некомпетеност, несъгласуваност, нелюбезност и недоимък, които бележат работата на въпросната администрация. Вижте какво се случи нататък.

От предишния ми опит с изваждането на бългаски паспорти на по-големите ми деца знаех, че издаденият в чужбина акт за раждане трябва да бъде преведен и внесен в местната ми софийска община за придобиване на гражданство с писмено съгласие на чуждестранната им майка. Такава декларация, съчетана с пълномощно за мен, Емеше подписа и завери при посещението ни в консулството в Лондон. Но поради престоящото ми след броени дни пътуване до София, реших да не използвам този път услугите на заклетите преводачи към посолството в Лондон, а към външно министерство в София.

Това решение се оказа погрешно заради апостила. „Апостил” е един вид заверка, подобна на нотариалната, но предвидена да важи от една държава в друга, по силата на нарочен договор към Хагската конвенция на ООН за международно частно право от 1961 г. По силата на конвенцията, страните, които са се присъединили към договора, приемат валидността на заверката с апостил на определени типове документи, сред които попадат и актовете за раждане. Знаменателно, споразумението задължава подписалите го страни да приемат заверката с апостил без каквито и да било повече заверки на местна почва.

До този момент обаче, в два последователни случая, бях подавал документи за българско граждансктво за децата ми въз основа на унгарски актове за раждане, преведени от българското консулство в Будапеща и без апостил. Тъкмо този опит ме подведе – не си давах сметка, че изискването за заверка с апостил е напълно задължително по силата на действащите закони. Това, че никой дотогава не ми я беше поискал, се бе дължало, както разбрах, на една инерция, по силата на която служителите в община Сердика в София просто бяха приемали държавния консулски печат като достатъчно доказателство за истинността на преведените сертификати.

Но този път сертификатът ми бе преведен в София. Вярно, от заклет преводач, одобрен и акредитиран от Министерството на външните работи /МВнР/ в София. Но върху превода не стоеше вездесъщият държавен консулски печат. От там насетне общинските служителки просто превключваха към законната процедура, та дори и леко отвъд нея, както се уверих.

Момичето от фирмата за преводи ме предупреди за тази опасност незабавно. Но аз реших да рискувам. И загубих. Защото служителката в Ритуален дом „Сердика”, където всъщност се внасят документите за придобиване на българско гражданство, се оказа непреклонна в намерението си да получи заверен по апостил - и едва тогава преведен - английски сертификат за раждането на Петър.

Предадох се и още по време на срещата с нея и просто си записвах механично какво се очакваше от мен. И така стигнах до последното й условие – преведеният и апостилен акт за раждне да бъде заверен и от МВнР. Реагирах незабавно, но тя не беше нито в настроение, нито в състояние да разсъждава над факта, че подобна трета заверка влиза в пряко противоречие с текста на Хагската конвенция. „Това са нещата, които се искат, без тях просто не мога да приема документите на това дете,” категорична бе тя.

Прибрах се в Оксфорд. Поставих акта за раждане на Петър в един плик и го изплатих до една от фирмите, натоварени от правителството в Лондон да поставя апостил. Платих си таксата от 60 лири по телефона. Документът се върна по пощата след два дни, изрядно сертифициран. Изпратих го с препоръчана поща до фирмата за преводи в София, обясних им ситуацията, и ги помолих да извършат и заверката в МвНР. Просто не исках да рискувам забавяне, каквото със сигурност би предизвикал един нов опит да подам документи без тази непотребна заверка.

Но съвсем не бях готов да приема тази видима несправедливост безропотно. Очевидно в случая се касаеше за пренебрегване на правна норма, поета от България с ратифицирането на ратификацията на Хагската конвенция. Точно това и написах в жалба, която регистрирах във виртуалното деловодство на Столична община под номер 94-ВД-1607/10.06.2011 г.

Около седмица по-късно намерих съобщение на телефонния секретар на българския си номер, който бях дал за обратна връзка по жалбата. Оставила го бе служителка на правния отдел на общината в София. Твърдеше, че съм се „объркал нещо”. Изчаках още няколко дни. Въпросната служителка ме потърси отново и този път успях да приема разговора.

Започна от същото място, където свършваше съобщението, което ми бе оставила: че съм се бил объркал, че такова изискване за повторна заверка от МВнР от страна на общината нямало. „Но тъкмо вашата служителка ми го предяви,” възразих. Не, не, това било изискване на Външно министерство. „Аз нямам взаимоотношения с Външно, вие, Общината, сте органът, който трябва да впише детето ми в регистъра на българските граждани, и изисква набор от документи за това.” Но изискването за заверка на МВнР било между министерството и фирмите – преводачи, продължи да настоява дамата. „Дори и така да е, то си остава незаконно, и не е работа на общинската служителка да го предявява спрямо гражданите,” вече по-твърдо заявявих. Усетих колебание в гласа от другата страна на линията и преминах в настъпление: „Моля ви, няма какво да обсъждаме, изпратете ми отговор на подадената жалба, ако няма такова изискване, аз ще го оповестя чрез медиите, тъй като чрез него се събират неправомерно такси и се губи време на много хора, които идват от чужбина да регистрират децата си. Ако има – ще обжалвам”. Госпожата се съгласи и любезно се разделихме. Факт е, че намеренията ми бяха точно такива, каквито й казах, но не мисля, че разговорът ни протече особено конфронтационно.

Минаха още няколко седмици. Междувременно проверих за всеки случай и версията на фирмата за преводи. Разбира се те категорично отрекоха изискването за заверка на вече преведените от тях документи с апостил да е на МВнР. „Клиентите идват и искат такава заверка, защото от общините им я искат”, каза преводачката. Изборът дали да направят заверката си бил на гражданите. Напълно добре ги разбирам – таксата е едва 25 лв, заплаща се чрез таксови марки, и е част от услугата, която фирмата преводам предлага. Никой, който е дошъл от чужбина за броени дни не би рискувал да времето и нервите си в опит да убеди общинската администрация, че тази заверка е излишна. Хората просто махват с ръка, както за толкова други неща, и я правят. Моята заверка също бе готова. Пристигнах отново в София, взех си я, и незабавно я внесох в Ритуална зала „Сердика” заедно с всички останали документи.

Допускам, че причината документите за гражданство да се внасят в Ритуалната зала, а не в съответния отдел на общината, се корени в някакъв опит да се придаде церемониалност на тази процедура. Но на практика тя е напълно бюрократична и се свежда до попълване на заявление и представяне на документи пред служителката. Този път бях попаднал на друга, много по-словоохотлива и приветлива. След като попълних всички формуляри и преснимах всички документи в близката книжарничка, попитах небрежно и за въпросната заверка от МВнР – коя я изисква?

„Знаете ли, това е много интересно,” рече жената с професионално приповдигнат тон. „Вие сте вторият човек в последните два месеца, който пита чувам да пита за това”. Охо, значи има и други, които се интересуват, питам невинно? „Да. Но този другият господин е вдигнал огромен скандал в общината и е отказал да плати. Затова сега ходят и ровят от там да намерят основанията за тази заверка... Нищо чудно и да е ненужна,” заключи госпожата. Ни лук ял, ни лук мирисал се измъкнах през вратата, но вътрешно триумфирах – значи сигналът ми е предизвикал проверка, и вече има статут на вътрешноведомствена легенда.

На изпроводяк, дамата ми предложи да й се обадя след две седмици, ако искам да съм сигурен, че ЕГН-то на Петър е издадено и актът за раждане е готов. Обикновено отнема и поне още една седмица докато се появи в компютърната система на МВР, обяснява госпожата охотно. Проявявих интерес. „Ами вижте, ние сме отделни служби, и с общината, и с МВР. Носим всички ксерокс-копия на една обща среща всеки четвъртък, гледаме ги, и въз основа на това се издават паспортите. Да инициираме една кампания във фейсбук за набиране на средства за ксерокс в Ритуален дом „Сердика,” пошегувах се. Тя прие шегата с усмивка. А по-късно пусна друга на свой ред: „Защо не дойдете да ви оженя аз вас?”

За оженване надали, но възнамерявах до две седмици да получа акта за раждане и да подам документите за паспорт на бебето, за да можем спокойно да отидем на море след това и просто да дочакаме издаването му. Дали не си правех сметката без кръчмаря?

Проверка в Столична митница

Почти две седмици след подаването на двата сигнала за наблюдавани от мен контрабандни практики в международния влак между Белград и София, пристигна първият отговор. По телефона лично ми се обади Стефан Златков, директор на Столична митница – както се оказа, също прясно назначен. Оказа се, че сигналът ми е достигнал до него и е разпоредена проверка. Златков сподели, че поне в единия от двата инцидента, за които писах, вероятно се касае за извършено нарушение. И аз така си мисля. Но, сподели митническият шеф, трудно било въз основа на подадената от мен информация да се установи кои точно били митничарите на смяна в двата конкретни случая. Странно, все си мислех, че в митниците има списък на нарядите или нещо подобно, а все пак става дума за два влака на ден. Така е, съгласи се Златков, но въпреки това е невъзможно да се разбере кой е проверявал влаковете в двата случая! Дали съм можел да разпозная служителите, с които съм разговарял, примерно на снимка? Мисля че ще мога. Дали съм знаел къде се намира Столична митница. Ами да, преди десетилетие изпратих забравена в София дреха на румънска колежка, и прекарах там един незабравим полуден пред разни гишета и кабинети. Този път имам среща в кабинета на самия началник. Извод досега: когато подавате сигнали за нарушения до български митнически служители, записвайте си имената им или ги фотографирайте за по-сигурно. Дали последното е разрешено ще проверя лично по време на срещата с господина Златков.

Контрабанда с БДЖ - два случая и две писма

Споделям два инцидента, на които станах свидетел при последното ми международно пътуване с българските железници от Будапеща до София и обратно. Споделям също две писма, които пуснах до електронните адреси на БДЖ и Агенция "Митници" с надежда за бърза обратна връзка.

ИНЦИДЕНТ ПЪРВИ – КОНТРАБАНДА ВЪВ ВАГОНА НА БДЖ

Първият инцидент се случи на 8.07.2011 г. около 17.00 ч. когато международният влак от Белград бе спрял за гранична и митническа проверка на гара Димитровград, Сърбия. След преминаването на сръбския граничен контрол станах свидетел, как униформен служител на БДЖ – допускам началник на влака – изведе шафнера от вагона под претекст, че поради дневната светлина не можел да види добре дали задните светлини на вагона светели. По време на тази т.нар. проверка във вагона влязоха четири лица, които започнаха да развъртат с отвертки капаците над прозорците, очевидно с цел поставяне на контрабандни стоки. Излязох от кабината си им направих остра забележка на висок глас, с настойчиво искане да напуснат вагона и да не рушат собствеността на БДЖ. Изненадани, те неохотно се пренесоха в съседния сръбски вагон, едва след като бях се показал на прозореца към гарата и започнах да викам за полиция. На перона пред очите ми, пред офис с надпис на български „Държавна компания „Железопътна инфраструктура,” стояха няколко униформени и неуниформени български служители. Те реагираха с насмешка на исканията ми да окажат противодействие на незаконните действия и рушене, които се извършваха във вагона на БДЖ. Един ехидно подметна, че полицията вече била отминала и съм можел да подам оплакване срещу шафнера когато пристигна в София. Очевидно всички тези български служители бяха напълно наясно със случващото се във вагона. Подчертавам, шафнерът беше удобно отстранен по време на инцидента и след завръщането си във вагона ми благодари, че съм се намесил – по думите му за пръв път се случвало „пътник така да реагира.” За инцидента по-късно информирах и проверяващия инспектор на Агенция „Митници,” и съпровождащия го полицай от Гранична полиция, които дадоха вид, че ще предприемат търсене, но мълчаливо пренебрегнаха предложението ми да разпозная и посоча нарушителите. За мое огромно учудване след преминаването на композицията на българска територия контрабандистите се върнаха във вагона необезпокоявани, извадиха пакети от съседна кабина, и дори ме помолиха да не се „сърдя”, тъй като това за тях било начин да си „вадят хляба.” По време на този разговор коридорът на вагона беше пуст и служители на БДЖ не присъстваха.

ИНЦИДЕНТ ВТОРИ – ЕКСПОРТ НА СИРЕНЕ ОТ Ц.ГАРА СОФИЯ

Вторият инцидент наблюдавах при отпътуването ми от Централна гара София по обратния път вечерта на 12.07.2011, към 21.30 ч. Повече от час след обявения час за отпътуване за Белград, международният вагонен състав все още не беше композиран. През претъпкания с чуждестранни пътници перон /неснабден с нито една пейка, апропо/ се промъкна обилно натоварен платформен гаров електрокар с ремарке. Като редовен международен пътник зная, че в композицията обикновено няма пощенски или товарен вагон. С любопитство забелязах, че товарът на служебния електрокар се състоеше единствено от кутии сирене – по мое грубо изчисление поне 500 петкилограмови кутии, очевидно запечатани и готови за търговия. След като най-после международните вагони бяха прикачени към композицията, пред изумените очи на десетки редовно заплатили за пътуването си чуждестранни пътници, група цивилни граждани с помощта на шофьорите на елекрокара, натовариха целия товар през прозорците на седящия вагон. Направих снимка с мобилния си телефон на товаренето, която прилагам за Ваша информация. Поради изненадващата липса на български спален вагон за Белград се настаних в прикачения турски кушет. При преминаването на българския митнически и граничен контрол след гара Драгоман информирах служителя на Дирекция „Митници” за видимо странния експорт на сирене. Митническият служител промърмори „ей сега ще видим тая работа” и побърза да напусне кабината ми без да потърси никакво допълнително съдействие или информация.

ПЪРВО ПИСМО, ДО ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ДИРЕКТОР НА БДЖ ЙОРДАН НЕДЕВ

Уважаеми господин Недев,

С поздравления за кураж и успех в реформирането на БДЖ, искам да Ви информирам за два скорошни инцидента, и да помоля за Вашите отговори на следните въпроси.

1. Запознат ли сте с активното и пасивно участие на служители и имущество на БДЖ в практиките на контрабанда през границите на Р.България и ЕС?
2. Какви мерки възнамерявате да предприемете за преустановявенето на това участие и въпросните практики.

В качеството си на журналист възнамерявам да използвам отговорите Ви за публикации в блогосферата и медиите. Освен това като експерт по гражданска активност и комуникации бих се радвал да се срещна с Вас за да ви предложа варианти на гражданско участие в подобренията и реформите на БДЖ.

Двата инцидента, които описвам по-долу, демонстрират недвусмислено институционализиране на контрабандните практики в структурата на българските железопътни превози. Споделям ги с Вас, тъй като и в двата очевидно се касае за участие на служители на българските държавни железници, и използването на железопътен състав и гарова техника за товаренето и прекарването на контрабандни стоки през границата. Изпращам сигнал за инцидентите и до Дирекция „Митници” с искане да оповестят дали по подадените от мен сигнали са били извършени и регистрирани проверки и какви са резултатите от тях.

С уважение,

(име и подпис)

ВТОРО ПИСМО, ДО АГЕНЦИЯ "МИТНИЦИ"

Уважаеми дами и господа от Агенция „Митници,”

Информирам ви за следните два инцидента, при които станах свидетел на контрабанда в международния влак от Белград за София и обратно. И в двата случая подадох устни сигнали на проверяващите гранични инспектори на Агенция „Митници”. Моля да ме информирате:

1. дали подадените от мен сигнали в двата инцидента са регистрирани по някакъв начин от двамата митнически инспектори,
2. защо и в двата случая митническите инспектори не потърсиха никакво съдействие от мен за разпознаване или документиране на сигналите ми,
3. какви действия са предприети от тях в двата случая за преустановяване на контрабандния внос и износ на стоки в и от територията на Р.България, и
4. защо въпреки тези действия – ако такива са се провели – нарушителите на митническия режим бяха оставени необезпокоявани да довършат пътуването си.

Двата инцидента, които описвам по-долу, демонстрират недвусмислено институционализиране на контрабандните практики чрез българските трансгранични железопътни превози. Поради това те представляват интерес за обществеността. Ето защо, в качеството си на журналист, възнамерявам да използвам отговорите Ви за публикации в блогосферата и медиите.

С уважение,

/име и подпис/

Развръзка в консулството - част III

Почти веднага след като публикувах воплите си в интернет и на стената на Николай Младенов, няколко приятели предлагат да ме свържат с техни познати служители на българското посолство в Лондон. Приемам с благодарност. Въпреки блъскането с глава, комуникационна стена на консулството остава непробиваема , а времето неумолимо тече. Имам планирано пътуване до София около 4 юни и се надявам да го използвам за да подам документи на Петър за издаване на български акт за раждане и ЕГН.

Едва тогава идва първото чудо. Бях писал до оповестения в интернет адрес на консулска служба още преди повече от месец, без да получа отговор. Не знам как ми хрумва да проверя това съобщение в архива и - бум - оказва се, че съм изписал адреса погрешно. Пиша им отново незабавно. И след два дни телефонът в хола звъни. "Господин Антонов, обаждам се в отговор на вашето запитване," изрече делово женски глас. Пробив!

Разбира се не мога да се насладя на този успех напълно, тъй като вече съм прибягнал до "втория начин" и съм разговарял с позната на познатата ми, която работи в посолството. Твърде възможно е тази "връзка" или шумотевицата във фейсбук да са довели до това любезно обаждане.

Но в този момент това малко ме безпокои. Консулската служителка потвърждава, че фотографирането на бебето се прави на място в посолството, и внимателно изброява документите, които трябва да донеса за да подам документи за временен паспорт на Петър. Оказва се, че отговорът на моите терзания е прост - трябва човек да отиде на място в консулството.

Два дни по-късно с Емеше и Петър пътуваме към Лондон. Тръгваме сравнително късно, но с помощта на интернет и един хубав атлас, успяваме да стигнем от Оксфорд до центъра на британската столица за няма и час. Намирам място за паркиране в пряката до посолството и се завтичаме към консулския отдел. Остава около час до края на работното време. Докато припкам по тротоара със столчето на Петър в ръка се опитвам да извърша регистрация по телефона за да си платя паринга - гениално и просто.

Продължавам да диктувам номера на дебитни карти и автомобилни регистрации, вече във входното антре на консулството. Посреща ни възрастен, едър човек, който прави опит да ни връчи празни бланки за пълномощно. Охраната. Ненужно. Приготвил съм текста предварително и дори съм разпечатал пълномощното-декларация, с което Емеше делегира съгласието и благословията си на мен за вписването на сина ни в регистъра на българските граждани.

В тясното фоайе стоят на опашка десетина човека. Нареждам се, и ми прави впечатление, че на гишетата от дясно пише нещо от сорта "Нотариални услуги," докато вляво явно са паспортните дела. В този момент зад второ "нотариално" гише грейва лицето на сравнително млада служителка. Набързо показвам документа за заверка.

- Бърза или стандартна? - невинно пита младата дама. Колко най-скоро може да стане заверката, питам, с нескрита надежда да избягна повторно идване в Лондон. Отговорът гласи "до двайсетина минути" и ме хвърля в радостна възбуда. Колко му трябва на човек. Емеше се настанява с Петър на един стол, а аз продължавам да се редя на опашката към паспортното гише. Пред мен има само две семейства.

Минутите отминават скоростно. Попълвам формуляра за временен паспорт на Петър. Забелязвам, че на "паспортната" страна всъщност работят двама служители. Една жена - вероятно същата, която ми се обади по телефона - приема, обработва документите и обяснява процедурата, бавно и напоително. Вероятно така трябва, примирявам се, като гледам с какви мъки хората се опитват да проумеят какво и как трябва да подготвят и донесат.

До нея, до второто гише от същата страна, седи младеж, които през повечето време гледа сериозно и... не прави нищо. Любопитството ми расте и заплашва да премине в раздразнение от тази очевидна липса на организация. Мистерията се разплита в момента, когато първото семейство се премества от жената към него: той е фотографът. Задължението му е да направи снимки за паспорт с дигиталната камера. И нищо повече? Добра работа зад граница, какво ли образование се изисква за нея. Фотографско, допускам.

Десетина минути преди края на работното време идва и моят ред. Жената действително е много оперативна и, може да се каже, любезна. Преглежда документите, които съм донесъл, помага ми да довърша туй-онуй по формуляра. Разяснява ми любезно, че за да подам документи в София трябва да занеса английския сертификат за раждане в общината по месторождение. Правил съм го вече два пъти. "Ще трябва да му направите заверка апостил и да го донесете да го преведем," продължава тя. Това също сме го правили в Будапеща. Само без апостил. На принципа ако мине. Тогава мина - с превод и печат от посолството. "Ваша работа, аз ви предупреждавам, че може да ви върнат без апостил," завършва диалога служителката.

Таксата за пасаван на новородено е както за всеки друг - 61.50 лири. Служителите са така добри да ме изчакат да избродя шикозния квартал около посолството докато намеря банкомат. Портиерът охранител небрежно, почти приятелски, подхвърля нещо за работното време. След минута сме навън с Емеше и Петър, щастливи от добре свършената работа и стиснали в ръка заветното купонче, срещу което след десетина дни ще получим пасавана на Петър. Чувстваме се приятно изненадани от скоросттта и нивото на обслужване в посолството. А аз не губя надежда да подам и документи за акт за раждане при предстоящото ми пътуване до София. Блажени са верующите...

следва

Обсадата на консулството - част II

След като всички опити да се свържа с Консулски отдел по оповестените на уеб страницата начини удариха на камък, позвъних на централния номер за връзка с посолството +44 20 7581 3144. Женски глас вдигна телефона – ура. Обясних за какво се обаждам. „Честито, но консулски отдел са отделен департамент и трябва да им позвъните на друг номер,” рече любезно тя, с подчертан руски акцент.

Телефонът се оказа същият, за който на сайта пише само на английски „Individual Inquiries on Submitted Applications: tel. 020 7589 3763 (13.00-15.00).” Бидейки по-милостив от българската държава към не-англоговорящите, осмелявам се да преведа текста: „Индивидуални справки по вече подадени заявления.” Посипвам си главата с пепел тозчас – можеше да се досетя, че и без вече подадено заявление мога да позвъня.

В 13.02 набирам номера. Запис на английски ме информира, че номерът, който съм набрал е зает. Мога да натисна 5 за автоматично обратно набиране когато се освободи. Услугата се заплащала. Кой ти гледа. Натискам.

След минута телефонът ми иззвънява. Автоматично обратно набиране! Вдигам и чувам свободен сигнал. Значи телефонът в консулството звъни. Изчаквам повече от минута. Нищо. Накрая свободният сигнал прекъсва. Опитвам отново. И отново. И отново. Опитвам отново с ring back. Всичко без резултат.

Представям си консулството като непревземаема крепост, обсадена от обаждания на многохилядна вражеска войска от българи, пребиваващи в Обединеното кралство. Подвеждаща и неточна информация, неработещ сайт за записване, заети перманентно телефони, мълчание по имейла, приемно време от половин работен ден са различните отбранителни линии срещу пристъпа на български граждани, нуждаещи се от конкулска помош. Дръж се Българио!

Но аз не се отчайвам. Нямам избор. След месец ще напуснем пределите на Кралството и за целта синът ми трябва да има паспорт или пасаван. А и заверка на пълномощно – декларация от майка му, че е съгласна да го впишем в регистъра на българските граждани ми трябва. Но дали аз съм съгласен?

следва

Връзка с българската консулска служба в Лондон: опитайте пак - част I

Ще се постарая да представя в съвсем графичен формат резултатите от опита ми да установя връзка с консулската служба на България в Лондон, за да организирам издаването на български паспорт на новородения ми син. Силно се надявам Николай Младенов да прочете този пост.

Дословно, от интернет страницата на посолството на Р. България в Лондон	Резултат и наблюдение на българския гражданин Павел П Антонов
информация за консулските услуги на посолството, свързани с българските документи за самоличност ВАЖНО!!! ВАЖНО!!! ВАЖНО!!! Консулската служба при Посолството на Р България в Лондон уведомява, че с цел подобряване на обслужването на гражданите от 01.08.2010 г. се въвежда нова електронна система за запазване на час за подмяна на документи за самоличност на български граждани, постоянно живеещи във Великобритания.	До тук добре, електронната система има едно доказано качество – спестява необходимостта да се комуникира с нелюбезни, неефективни, непрофесионални и неоргиразирани служители, с каквито от опит знам, че Българската държава разполага в изобилие.
Електронното запазване на час може да се осъществи посредством: • Интернет - сайт www.bgpassport.co.uk (за дата и час по избор) - като следвате инструкциите на сайта;	Опит за достъп до посочения сайт води до следното съобщение: This web page has been reported as an attack page and has been blocked based on your security preferences. Сетне, диагностиката на Google докладва, че: сайтът е регистриран като опасен и посещаването му може да увреди компютъра ми. Следват подробности, според които и четирите проверени страници на сайта са се опитали да инсталират вреден софтуер без съгласието на потребителя. Източникът обаче е различен – т.е. става въпрос проста за неспособност на държавата да си изчисти и защити сайта. В крайна сметка отварянето му се оказва невъзможно.
• GSM - SMS на номер 60999 (за най-близките свободни дата и час) – като изпратите SMS със съдържание: FOR BGLDS номер на паспорта;	Очевидно не разполагам с номер на паспорта на Петър, тъй като тепърва ще кандидатствам за него. Но пък никъде не се предлага алтернативен начин за връзка при подобни случаи.
• или на стационарен телефон 01279454707 (за най-близките свободни дата и час) – като следвате инструкциите на записа.	Два последователни опита да набера телефона водят до един и същ запис на телефонен секретар, който твърди, че в момента не мога да набера този номер, но мога да го уведомя, че съм се обаждал, като натисна 1. Не предлага да изчакам докато се освободи оператор.
Запазването на час по Интернет и по стационарен телефон е безплатно, а GSM-SMS услугата се заплаща по нормална тарифа на оператора - 0.50 британски лири за съобщение. След успешното запазване на час ще получите обратно съобщение с уникален референтен код, който следва да представите в консулската служба.	И двата безплатни начина за резеервация се оказват недостъпни. Пускането на SMS не ми върши работа. Излиза, че за мен е невъзможно да вляза във връзка с консулска секция по посочените на уеб сайта на посолствоно начини. Търся други обявени телефони или начини за връзка с посолството.
Consular Section Admission Hours: Monday to Friday, 9:30 - 13:30 Individual Inquiries on Submitted Applications: tel. 020 7589 3763 (13.00-15.00)This email address is being protected from spam bots, you need Javascript enabled to view it	Секцията е на английски, което подсказва, че не се предвижда да се ползва от български граждани. Посягам въпреки това да набера телефона, но никой не вдига. Явно 15.00 ч. е настъпил.
24 Hour Visa Information Service: tel. 090 6550 8950 24 Hour Fax on Demand Visa Application Form Service: tel. 090 6554 0819 Consular Section Fax: 020 7581 9073 Consular Section e-mail: consular@bulgarianembassy.org.uk	Изглежда всички тези услуги са предвидени за чужденци, които кандидатстват за български визи. Единствената надежда е в предоставения адрес за е-поща. Пиша до него. Повече от месец не получавам отговор. Удрям на камък и съм принуден да търся връзка с посолстото чрез познати. Колко българско, нали?
РЕЗУЛТАТ	От опит с посолството в Будапеща знам, че там има обявени телефони за връзка, и хора, които отговарят на тях в работно време. Значи проблемът е само в Лондонското посолство. Слава богу, можеше и да е в българската държава!

следва

За кино "Космос" в Пловдив

Зарадвах се да видя снимка на пловдивското кино "Космос" (бившо "Комсомол") във фотогалерията на "Капитал." Не за друго, но от снимката изглежда, че сградата и салонът на киното са съхранени в сравнително добро състояние, и очевидно не са нито опожарени, нито сринати, нито превърнати в търговски или хазартни центрове. Сам по себе си този факт е забележителен, на фона на съдбата на повечето киносалони в София и страната.

Според текста под снимката киното, построено през 1964г. по проект на архитект Любомир Шинков, е било най-голямото и модерно за времето си в Пловдив. Направи ми впечатление, че в дискусията под снимката звучат няколко доста сериозни мнения в подкрепа на съхраняването на този салон като място за предлагане на алтернативна, некомерсиална, кино продукция.

На пазарните фундаменталисти, според които за такова кино нямало място в наши дни, препоръчвам да се запознаят със ситуацията в Будапеща, където старите кина са съхранени и съществуват съвсем успешно, паралелно на лъскавите мултиплекси в шопинг моловете. В резултат публиката има достъп до много по-богато културно меню, а по този начин се гради култура на потребност от некомерсиално изкуство, която в края на краищата позволява на този тип салони да съществуват.

За подобна цел са налични европейски и частни субсидии. Кой в момента има нужда от повече търговска площ? Спечелилите от превръщането на старите киносалони и в пазарища и казина се броят на пръсти, а загубилите сме всички ние.

Нереде Белене, нереде българския интерес

В отговор на публикувана днес от мен във FB връзка към отвореното писмо от Комитета против АЕЦ "Белене" получих твърде показателен коментар. В светлината на дебата по същество около икономическата и геостратегическа съобразност на проекта за втора АЕЦ, намирам за важни въпросите относно мотивите ми, както и мотивите на хората, които противостоят на строителството на втора АЕЦ в България, които поставя авторът му. Тервел Пейков не е анонимен форумен писач, напротив, познавам го като буден и интелигентен млад човек, образован от два международни университета - един в България и един в Будапеща, с диплома по околна среда, и солидни компютърни познания. Ето защо възприемам коментара му с уважение и загриженост. Той започва така:

Павеле, много е обезкуражаващо за хора като мен, когато други хора живеещи в чужбина от пари на донорски организации подкрепят платените агенти и заблудените души, за да бъде провален (не само този а всеки един) проект, който би дал и една ...йота възможност за маневриране и независимост на нашата страна в межуднародните игри.

Ключовият тезис на коментара защитава способността на България да развива и експлоатира алтернативи, които да й осигурят енергийна независимост в геостратегически план. Парадоксалното в случая е, че Тервел борави с аргумент, който е напълно приет от всички опоненти на проекта "Белене," които познавам, както и от самия мен. Тъкмо с необходимостта България да диверсифицира почти пълната си енергийна зависимост от Русия са обосновани голяма част от геостратегическите аргументи против един нов руски енергиен проект от подобен мащаб.

Насетне кометарът напуска плоскостта на дебата за и против "Белене" и се фокусира върху персоналността на опонентите му и на самият мен. Те са "платени агенти" и, не толкова престъпно звучащото, "заблудени души." Мотивът за платените отвън врагове е може би най-популярният комуникационен прийом за разправа с инакомислещите в исторически план. Напоследък се натъкнах на него в контекста на гражданската война в Либия, където диктаторът Кадафи рутинно наричаше бунтовниците срещу режима му "плъхове" и "агенти" на Запада или Ал-Кайда.

В демократична България през последните десетилетия този мотив се употребява систематично в медийното и политическо говорене по отношение на аргументите на природозащитното и анти-ядреното движение. За последен път отекна преди около седмица, от устата на активизиралите се становници за разширяване на строителството в Национален парк "Пирин." Накратко, според тях, в платен чужд агент автоматически се превръща всеки, дръзнал да се опълчи на хищническото заграбване на нови и нови обществени блага в името на лично и корпоративно обогатяване на малцина.

Особено безпринципно в случая е спекулирането с този мотив от страна на интереси, лица и компании, които напълно безогледно погазват "националната" каузата във всяко едно отношение. Примерно чрез целенасоченото изваждане на български обекти от списъците на световно културно наследство, концесиониране на природни богатства за чужди фирми, продажба на строежите върху български защитени територии зад граница, и откровеното изнасяне на капиталите си в офшорни зони. В случая с АЕЦ "Белене" мотивът се експлоатира за защита на сто-процентово руски проект, без солидна икономическа аргументация, и без желаещи да се включат в него западни инвеститори. Всичко това на фона на пълната зависимост на българската енергийна система от Русия.

Мотивът за предателството спрямо българския интерес доминира и останалата част от коментар на Тервел Пейков. Но в него кристализира по-ясно един друг важен елемент: враждебната роля на чуждите донори за процеса на съсипване и унищожаване на България:

Всички вие щастливо припявате в един глас много успешно година след година, за да бъдат избит стълб по стълб и колона по колона всичко което е съществувало или е могло да бъде направено, за да се спре този съсипващ и унижщожаващ държавата процес. От криворазбраната ви подкрепа за този процес, финансирана от чужди донори, ми се гади. Децата ви няма да говорят дори български, но да скачате против сте първи.

За пореден път Тервел докосва важен проблем, по който интуитивно сме на една страна. Критичната гледна точка спрямо идеологията, целите и дейността на международните организации - в глобален и регионален план, и конкретно в България - ми е добре позната и заема място в текущата ми изследователска работа. Осмислянето на проблематиката и концептуализирането на противодейсвие категорично не е сред прерогативите на преимуществено проядрените българските политици и администрация, а до голяма степен е оставено тъкмо в ръцете на критично и независимо мислещи представители на гражданското общество. Критични към ролята на международните финансови институции са например CEE Bankwatch, Института за Зелена Политика, Асоциацията за свободно слово "А. Политковская," партия Зелените и други формации, които по стечение на обстоятелствата до една се противопоставят на ядрената енергетика по принцип, и конкретно на АЕЦ "Белене." Заслужава Тервел да помисли над този факт и причините за него.

Що се отнася до децата ми, едиственото ми опасение е, че за българския език, култура и самочувствие на които ги уча, в държавата с име България остава все по-малко пространство. Наричам го островът на свестността и здравия разум в България, който за съжаление сякаш намалява застрашително. Това ми опасение се потвърждава от ценностното нивото на обществения, медиен и политически дебат около проекта "Белене," в условията на тежка ядрена катастрофа в Япония и преосмисляне на отношението към този тип енергетика в цивилизования свят.

Журналистът остава свободен: "Твърди Перейра"

Изчетох романа на Антонио Табуки на един дъх, не само защото бях зажъднял за качествена неанглоезична художествена литература, но и поради пряката му връзка с темата на напълно нехудожественото изследване на начина, по който журналистите се самодефинират професионално. Ето защо ми се иска да споделя няколко мисли, не толкова по безспорните литературни качества на романа, колкото по тематичната и ценностна интерпретация на журналистиката, светлината на повествованието на Табуки.

Решението ми в известен смисъл е продиктувано и от двете български рецензии, на които попаднах. Ангел Игов акцентира върху художествените качества на текста, докато Амелия Личева допълва и дискусия по въпроса за ролята на интелигенцията в условия на подтисничество.

Като до голяма степен споделям вижданията на двамата, намирам, че романът на Табуки интерпретира ценностни дилеми които са тясно свързани с взаимодействието между професионалната и лична страна журналистическата идентичност. Това взаимодействие до известна степен остава встрани от основните потоци на изследване и анализ на журналистиката и масмедиите като цяло, поради което реших да му обърна внимание в дисертацията си.

Обърнах му внимание и в романа на Табуки. С няколко майсторски щриха той въвежда при изграждането и развитието на образа на героя си - журналиста Перейра - основни теоритични понятия, с които борави научната литература. Тук са журналистическите норми, редакционната йерархия, професионалните прийоми, техники и ритуали на производство на журналистическия продукт. Тук е директното въздействие върху журналста на средата - историческа, политическа, икономическа. Тук е и социалната детерминация на журналиста, прецизно определена от автора чрез акцентите върху детайли от начина на живот на главния герой.

Но силата на Табуки като автор проличава може би най-силно в идеологическата интерпретация и психологическото изграждане на героя. Разположен на фона на шеметно развиващите се политически исторически събития в Европа и салазарова Португалия, героят изглежда противоестествено, дори провокативно, изолиран, спокоен, флегматичен. Получава се особен - почти кинематографичен - ефект, при който ураганно развиващите се събития на заден план се замазват, разфокусират, и губят остротата си, поради концентрирането на погледа върху бавното прецизно движение на героя на преден план. (С интерес очаквам да видя как този ефект е постигнат във филмовата реализация на Роберто Паенза, която не съм гледал досега.)

В това прецизно развитие на героя кристализира гигантският идеологически дуел на съвременността: битката между конформизма и промяната. Дуелън е представен на различни равнища: религията срещу прогресивната хуманност, примирението срещу действеността, смъртта срещу живота, старостта срещу младостта. Тъкмо тази многопластовост демонстрира актуалността на конфликта и в наши дни, когато идеологическите битки от началото и средата на двайсти век изглеждат окончателно решени на мнозина, особено в Източна Европа.

Запитах се, докато четях, колцина ли от българските читатели, ще захвърлят книгата когато се докоснат неприкритата симпатия на автора към ляво-прогресивното идеологическо мислене. От опит знам, че у нас, както и в другите пост-социалистически страни, това мислене е компрометирано до степен на автоматичното му отхвърляне от доминиращия обществен дискурс. Наблюдава се феномен, които бих определил като придобита идеологическа недостатъчност, който се изразява във волен или подсъзнателен отказ на голяма част от хората, в това число образовани и интелектуалци, да интерпретират идеологически социалната и политическа проблематика, на която се натъкват в ежедневието. Мнозина социални изследователи са се натъкнали на подобен феномен из западните общества през последните десетилетия и го дефинират като характерна черта на доминиращия неолиберален дискурс. Но в Изночна Европа и България този феномен се наблюдава в много по-голяма острота поради травмите, нанесени върху ценностната рамка на ляво-прогресивното идеологическо мислене от диктаторските социалистически режими до 1990 г., и производните им политически партии до ден днешен.

Именно с този пост-социалистически рефлекс на отричане на идеологията като борба за хегемония, си обяснявам и факта, че предходните двама рецензенти просто са заобиколили присъствието й в произведието на Табуки. Действително, то е посветено на свободата и съпротивата на индивидуалния интелектуален дух срещу подтисничеството, но този двубой е прожектиран в ясна идеологическа рамка. И тъкмо в тази рамка Табуки поставя психологическия портрет на героя си. В този портрет няма "смътен импулс" за заемане на гражданска позиция, за който говори Игов. Не съм уверен дори, че става дума за съпротива или "бунт," както ги дефинира Личева. По-скоро тъкмо героят представлява константната величина, ценностният императив, спрямо който авторът измерва психологическите, политически и исторически развития на деня и епохата.

Противоположно на физическото си описание, образът на Перейра е изключително, почти нечовешки силен. Авторът представя един ерудиран, образован, интелектуален, свободно мислещ герой. Този герой в миналото си е открил силата на любовта и й е останал верен, дори в лицето на смъртта. Този герой е интелектуално подготвен да предизвика догмите на вярата си. Той е неподвластен на политическите и злободневни развития, те сякаш не го засягат. Устоите на този герои са толкова силни, че дори могъщият прилив на диктатурата и насилието успява само да го поклати - подобно на силно вкоренено дърво, което навежда клони под напора на вятъра, но не помръдва и заема формата си след всеки порив. Колцина подобни хора сте срещали в реалността?

Финалният акт във фабулата е тъкмо импулсът на заемане на първоначалната форма на героя - тази на свободното мислене. Забележително за мен е, че за да постигне убедителност при изграждането на този образ, Табуки е прибегнал до принадлежноста му към журналистическата професия. Този избор води силна психологическа достоверност на героя, и отразява част от предварителните резултати на изследването ми. Мнозина от съвременните български журналисти, с които разговарях докато го провеждах, потвърждават, че водеща мотивация при избора им на професия е била необходимостта от собствена, независима позиция спрямо разнопосочните политически и социални течения. Сблъсъкът с конюктурните фактори на средата - редакционни, икономически и политически, са прегънали, и дори прекършили мнозина, но голяма част от тях съхраняват жилавата устойчивост на Перейра.

В този смисъл за мен представляват интерес някои детаили в българския превод. За съжаление не владея италиански, но останах с впечатлението че прийомът на повествование от втора ръка търси асоциация с репортерския стил на писане (разбира се, подобен стил може да се използва и при писане на донос - още една интуитивна версия, предложена от майсторското перо на Табуки). В текста на няколко места е подчертано, че героят е прекарал живота си като новинар. Направи ми впечатление, че преводачът използва често термина "хроника", и дори "черна хроника" на места, където логически става дума за новини. Питам се доколко това произлиза от италианския оригинал? Фактът, че на английски заглавието е преведено като According to Pereira донякъде потвърждава хипотезата ми - това е често срещна формулировка на журналистическо позоваване до ден днешен.

Чомски за кризата на природата и пазарния фанатизъм

На 8 март 2011 г. БиБиСи излъчи интервю на Джереми Паксман с Ноам Чомски. Сам по себе си този факт е знаменателен, в контекста на комерсиализащата се и опразваща се откъм аналитични жанрове медийна среда. Дори само като формат, визия и подбор на събеседник, интервюто на Чомски е блестяща демонстрация на смисъла от силни и независими обществени медии, които да отстояват програмна територия за интелектуално и свободно мислещите хора.

Всичко това, разбира се, е само допълнение към най-важния аспект на интервюто на Паксман - неговото съдържание. Осмислянето на основните международни теми на деня през критичния поглед на Чомски бе поднесено с динамика и лекота, които ангажират вниманието и провокират зрителя да се замисли - а подобен ефект е табу за масовите комерсиални медии.

Сред темите, по които говори Чомски, подбрах две, които пряко се онасят към настоящия ми изследователски проект. Предавам дословно анализа му за връзката между отричането на екологичните проблеми и пазарния фанатизъм:

ЧОМСКИ: /.../ В момента сме в положение, при което, между многото постоянни заплахи пред нас, две буквално застрашават оцеляването ни като вид. Едната заплахата от ядрена война, която е твърде сериозна и ескалира, а другата е заплахата от екологична катастрофа, която се развива в плашеща посока.

Погледнете новия Конгрес /на САЩ/, например. Почти всички новоизбрани представители в него, които встъпиха в длъжност пред ноември, отричат промяната на климата. Всъщност Конгресът вече предприе стъпки за прекратяване на финансирането дори за най-меките природозащитни усилия. Освен това, за съжаление, много от тези хора са предани верующи. Затова председателят на една парламентарна подкомисия, нов републиканец, обясни, че глобалното затопляне не можело да представлява проблем, тъй като Господ бил обещал на Ной да няма втори потоп.

ПАКСМАН: Но защо се занимавате с глупави хора?

ЧОМСКИ: Глупави хора? Тези хора имат власт. Те предприемат действия, с които обезкръвяват финансово евентуалните усилия да се направи нещо по тези престъпления. Освен това зад тях стоят значителни концетрации на власт. Основните лобита на бизнеса, например, обявиха че финансират широки пропагандни кампании за да убедят хората, че това няма значение.

Ако търсите глупави хора, можете да ги намерите навсякъде. Например, хората забелязват, че по стечение на обстоятелствата се намираме насред огромна финансова криза. Ако проследите произхода й, до голяма степен произлиза от фанатичната религиозна вяра в т.нар. "хипотеза на ефикасния пазар." Икономическата професия и Федералния резерв са доминирани от чист фанатизъм. В резултат, когато се спука балонът на жилищата, в размер на осем трилиона-долара, без никаква връзка с фундаменталните принципи на икономиката, и в пълно противоречие със 100-годишната история на цените на жилищата, професията и Фед, централната банка /на САЩ/, рекоха, че не бивало да му се обръща внимание, тъй като имало ефикасни пазари. Питам, има ли особена разлика между това и "Господ обеща на Ной?"

Как се продава кино

Днес в е-пощенската си кутия открих събщение под странния надслов "For sale... but not closing down!" В превод: "За продан... но не затваря!" Подателят е Ultimate Pictrue Palace (UPP), едно симпатично независимо кино в Оксфорд, което предлага несравнимо по-ниски цени на билетите и симпатична арт-атмосфера. Намира се досами историческия център на града, в многоцветния и мултикултурен квартал около Cowley Road.
Съобщението /горе отляво/ съдържа снимка на киното под червен надпис "За продан." Текстът е кратък и заслужава да го предам дословно, като запазя цветовете и пунктуацията.

"Здравейте. Толкова много от вас са виждали репортажи в пресата, които споменават, че обмисляме да продадем UPP, че решихме да ви кажем какво се случва. За съжаление решихме да продадем киното, НО то НЯМА да затвори. То е регистрирана сграда от Категория II И по условие трябва да се ползва като кино. Вече се е превърнало във вибриращ, жив и приятен бизнес. Някои хора ни питат защо го продаваме - по различни причини - и двамата имаме различни виждания за живота си, а това означава, че не можем да посветим толкова време, колкото би ни се искало, за да движим UPP, и ни се струва, че то има много по-голям потенциал, който просто не сме реализирали; събитията, които провеждаме са забавни и трябва да са повече! Ако искате да научите повече, питайте моля, ще ви държим информирани и ще кажем довиждане както подобава - дръжте това място [в интернет] под око! С най-добри пожелания, Филипа и Джейн." Пълният текст на английски може да се види тук.

Тъжно е, действително, когато едно хубаво, алтернативно и артистично място сменя собственика си. За UPP научих от мой професор в университета, и съм сигурен, че би липсвало в богатата академична и артистична общност на Оксфорд. Причините за продажбата, разбира се, може да са много, възможно е просто пазарният натиск и кризата да са смачкали креативния бизнес модел. Възможно е и наистина на двете дами просто да им е омръзнало да бъдат собстветици и организатори на арт-киносалон. Но важното е, че киното остава!

Не зная какво означава "Категория II," на със сигурност разбирам, че страдата представлява паметник, който не може да бъде разрушен и превърнат, примерно, в гиздава офис сграда или шопинг-център. Това гарантира, че Оксфорд ще съхрани атмосферата на квартала и, според мен по-важно, че жителите му ще продължат да имат кино, който и да е собственикът му.

Всичко това ми напомня за нелепата съдба на десетки кина в София и страната, които през последните двайсет години бяха разпродадени, разкулачени, разрушени и направо изгорени. Всичко това с единственото, нелепо според мен извинение, че пазарът го диктувал. Че в България просто нямало кой да ходи на кино, затова си било редно старите елегантни стилни, специално проектирани за тази цел архитектурни дворци, да се превърнат в магазини /"Москва", "Славейков", "Култура" и др./, хазартни зали /"София", "Балкан" в Пловдив/, дискотеки /"Петър Берон"/ или просто да бъдат сринати /"Мир"/.

Не мога да се примиря, че българските държавни и общински власти, са до такава степен изпразнени от основната си функция - да съхраняват и развиват интересите на гражданите по начин, който гарантира не само икономическо, но и културно развитие на обществото. Тяхно задължение е да мислят страгегически и всеобхватно за цялостния обществен интерес, да го отстояват чрез регулативните практики, и да гарантират, че обществената среда дава разнообразни и все по-добри възможности за пълноценен и здравословен живот.

Точно това са постигнали английските законодатели, като са заложили забрана за промяната на предназначението за определен тип сгради - независимо кой ги притежава. Без никой истерично да вика: "Посегателство върху частната собственост!" "Комунизъм!" "Планова икономика!" Не, просто баланс в обслужването на обществения интерес. Ако някой се наеме да ме убеди, че българите и техните деца не заслужават съхраняване на разнообразието от културни и социални формати, че за тях е полезно и здравословно да имат неограничен достъп до хазарт, тютюневи изделия, китайска ширпотреба, да заповяда.

София все още не е загубила напълно старите си дворци на киното. Един от тях, "Модерен театър" (на снимката горе, източник www.sega.bg) вече години стои празен, с табела "За продан" на фасадата. Шансът да се съхранят кината не е загубен, ако обществото и обслужващите го институции се активизират. Има дори пример, че това е възможно: управата на читалище "Влайкова" (отляво, източник Блог Стара София) през годините на т.нар. 'преход' успя да съхрани предназначението на салона на столичната улица "Цар Иван-Асен II" за некомерсиални кинопрожекции и културни събития. Крайно време е държавата, Столична община, и гражданите на София да оцени това, и да направи нужното за поддържането и съхраняването на този, и другите подобни паметници: както финансово, така и чрез налагането на закони и правила, като тези в Англия.

Фейсбук оправял течове

Трупат се сериозни фотографски и обстоятелствени доказателства за способността на световната социална мрежа да отстранява водоканални проблеми в София. Последните вести от днес, 2 март, са, че на ул. "Раковски" е извършен авариен ремонт с разкопаване - което подсказва действително наличието на теч някъде под улицата. Очаквам повече информация от Инж. Павел Сп. Антонов, за водните събития в основите на "Сливница" 263.

В рамките на едно денонощие след публикуването на предишната новина във Фейсбук, служители на фирмата-концесионер извършиха ред дейности за преустановяване на теча в основите на "Сливница" 263. Дребна наглед подробност е, че междувременно с помощта на добри приятели, в случая виртуални, зовът за помощ на Инж. Павел Сп. Антонов достигна до ключови места в държавата, а и извън нея. Сред тях са: кметът на София /по време на посещение в Брюксел/, директорът на "Софийска вода" и редакциите на няколко медии от национално значение. В допълнение, различни добросъвестни граждани подаваха сигнали на дежурния телефон на ВиК и настояваха за реакция.

На всички, които се включиха в операцията "Отводняване" изказвам сърдечна благодарност. Всички те получават специални покани за следващото градинско парти на познатия адрес, а инженерът - цигулар и мой баща ще изпълни няколко импровизации в тяхна чест, и в прослава на интернет и добрите приятели.

Историята, обаче, не е завършила окончателно. Ето кратък отчет на случилото се до момента. След медийно-интернетната операция вчера, 1 март 2011 служители на ВИК започнаха да изтеглят водата от препълненото с вода мазето на съседната къща на ул. Раковски, от което водата прониквала на "Сливница" 263. Според сведения от Антонов-старши във Фейсбук, към 17 часа заявили, че са изтеглили водата и са взели проба да установят произхода й. Според него водата била кристално чиста, но по сведения от Софийска вода имало предположение, че става въпрос за "дренажни води."

"Откриха пълна шахта с вода на още една съседска къща и заявиха, че утре продължават. Сигурно се убедиха, че някъде под, или до улица "Раковски" има скъсан тръбопровод.
Само че! Тази нощ мазето на съседната къща ще започне отново да се пълни, защото не почистиха запушената отходна тръба," разказа препатилият собственик. От него поискали отново да позвъни във ВиК и да направи нова заявка - този път за почистване на канализационна тръба. Подчертавам, става въпрос за течове извън границите на неговия имот, но всички добре знаем чия работа е спасяването на давещите се.
"Продължавам да изпомпвам нахлулата вода - как се изпомпва останалия под дюшамето басеин, аз си знам. Все пак съм оптимист!" заключва Антонов-старши. Кадър от наводненото предкухненско приземно помещение се вижда по-горе.

Концесионерът затрива "Сливница" 263

От 21.02. е наводнен приземния етаж на къщата ми на бул. "Сливница" 263 в София. Видимо причина за наводнението е повреда на подземен водопровод, извън границите на имота. Въпреки поредица от сигнали и телефонни разговори с ВИК авариен екип не е изпратен до момента, вече повече от седмица, и водата продължава да се лее, като застрашава основите на къщата.

Неадекватната реакция на ВИК оператора надали изненадва някого. Просто никой не очаква "Софийска Вода" да се завтече да отстранява някаква повреда. Казано на журналистически език, това, че основите на една стара къща в София прогизват заради нехайството на фирмата-монополист "просто не е новина".

И все пак е новина. За тези, които знаят, че на "Сливница" 263 е живял Владимир Димитров - Майстора, поради което фасадата на къщата е изографисана от художника Димитър Киров. За тези, които през годините, и са пяли, танцували и веселили на популярните вече почти 25 години градински партита на "Сливница" 263. Не на последно място - за мен самият, като човек активно ангажиран с граждански, потребителски и журналистически каузи, отраснал на въпросния адрес.


В момента къщата се стопанисва от баща ми, инж. Павел Сп. Антонов, който разказва следното. "Още В 13, 38 ч. на 21 февруари подадох първия сигнал за теча на тел. 112. От там ме препратиха на тел. 070012121 на ВИК. ВИК прие сигнала, но никой не дойде и водата запълни пространството под дюшамето и започна да прелива. Въпреки че съм пенсионер, съпругата ми е безработна, и току що се бях прибрал от сърдечна операция (протеза на митрална клапа), се принудих да заплатя спешно изкопаване на шахта в приземния етаж, да купя помпа и да започна да изпомпвам проникващата вода.
От ВИК ми отговориха, че ще докарат специална сонарна апаратура за откриване местотоот където прониква водата. Опитах да им помогна с информация, че мазето на съседната къща на ул. Раковски 22 е напълнено с вода и е възможно тя да нахлува в приземния ми етаж, и последвалите непрекъснати обаждания на тел 070012121, до ден днешен реакция от ВИК няма."

Инж. Антонов, популярен също с виртуозните си импровизации на цигулка, е подал молба до заместник кмета по обществения ред и защитата при бедствия на СОС Сотиров:
1. спешно да се изтегли водата от мазетата на къщата на ул. Раковски 22;
2. да се установи от къде прониква водата там; и
3. да се извърши ремонт на водопроводната мрежа на ВИК, от където прониква тази чиста вода.


Аз пък съм популярен сред приятелите си с все по-нарастващата ми неудовлетвореност от поведението на големите компании в уж свободната пазарна среда. В конкретния случай, за пореден път, частната компания-концесионер на софийското водоснабдяване, демонстрира арогантна незаинтересованост да изпълни задълженията си спрямо един свой потребител - и редовен платец. Който, по стечение на обстоятелствата, няма какво друго да направи, освен да стиска зъби, и да се оправя както може - като разбира се продължава да си плаща за услугата на "Софийска вода."

В Англия, където живея, големите компании - монополисти не се държат особено по-различно. Но наличието на действаща съдебна и административна система ги принуждава да действат оперативно, или - в противен случай - да изплащат компенсации. В България, обаче, е друго. Тук корпорациите-монополисти са не само арогантно безотговорни към потребителите си, но и на практика почти гарантирано безнаказани. Действително, баща ми се изсмя на предложението ми да осъди ВИК за направените до отстраняването на теча разходи: "Абе те дано го оправят..." , безпомощно вдига ръце той, както и повечето български потребители.

Да, но не го оправят. След като постоянните обаждания до телефоните на "Софийска вода" не помагат, не ми остава друго, от дистанцията на пространството, което ме дели от София, освен да публикувам тази новина. Ако има журналисти, които видят възможност за новина, да заповядат. Ако чуят юристи, които знаят как се осъжда "Софийска вода," добре са дошли. Ако прочетат политици - да се раздвижат. Явно само с вдигане на ръце няма да де оправят нещата, нито в къщата, нито в държавата.