14.12.09

Гражданин на годината

На 12.11.2009 Константин Дичев получи първата годишна награда за стратегическо ползване на ИТ за активно гражданско поведение. Наградата бе учредена от Блулинк - мрежата на природозащитните организации в България. Като съучредител на Блулинк номинирах Дичев за тази награда, а преди малко, и за личност на 2009 г. в сайта на вестник "Капитал".

Питането на "Капитал" е за личности, оставили положителна следа през 2009 г., които да са почтени, и действията им да са допринесли за развитието на обществото. Намирам, че Константин Дичев отговаря и на двете. Ето основанията за номинацията ми.

Номинирам Константин Дичев, за несломимия му граждански дух, който демонстрира при разследването и подаването на сигнали срещу престъпленията, корупцията и разграбването на природните ресурси на България. Във време, когато все по-малко хора - дори сред най-свестните - обръщаха внимание на беззаконията на всички нива в държавата, Дичев непоколебимо подаваше сигнал след сигнал. Ту от името на Коалиция "За природата" или "Зелени Балкани", ту като член на "Граждани за Рила", ту просто като гражданин, чиято съвест не може да замълчи.

За директния му, остър, безкомпромисен език, го наричаха луд и го подиграваха чужди и свои. Но, знаем открай време, че свестните у нас наричат луди - така че условието на "Капитал" е със сигурност покрито. На 11.11.2009 Дичев получи най-доброто признание за неуморния си граждански труд: писмо 604/04 от приемната на министър председателя. В него на шест страници са изпечатани предприетите по негови сигнали действия от държ авата срещу престъпни действия в областите на дърводобива и горите, подземните богатства и строителството в защитени природни територии.

Сред изброените в писмото резултати от сигналите на Дичев са проверки на държавни инспекции по горите, сигнали и преписки до прокоратурите по места, уволнени и наказани за нарушения държавни служители, отнети удостоверения за горска дейност на фирми нарушители, и предоставяне на данни на ГДБОП-НСП. В писмото се съдържат и щателно обосновани откази на държавни институции да приемат сигнали от Дичев - например срещу нарушения при проектите за златодобив с цианидена технология. Парадоксално, по същото време решението на ВАС на практика потвърди правотата на Дичев и в тези области.

Най-важната причина за номинацията му обаче е, че докато в края на признателното писмо му благодаряха за "доверието, с което се обърнахте към г-н Бойко Борисов", Константин Дичев вече подаваше поредните си сигнали за нови беззакония. С което доказа за пореден път, че активното му гражданско поведение е принципно и не е предвидено за консумация от един или друг политик или партия. С повече Коце Дичевци България току виж станала действително европейска страна.

15.10.09

Железницата отговаря - вежливо но твърдо


Обичам влакове открай време. Още откакто като дете броях тунелите по Искърското дефиле и се дивях как реката минава ту отляво, ту отдясно на влака. Затова до ден днешен гледам да ползвам железница когато и където мога, в рамките на здравия разум. Преди три дни за пореден път реших да проверя в интернет страницата на Българските Държавни Железници /БДЖ/ дали пък здравият разум няма да ми позволи да пътувам до Будапеща с влак. Уви, не ми позволи. Този път не се стърпях, натиснах бутона за обратна връзка и на един дъх написах възраженията на здравия разум. Днес, докато бъбрех в конференция по телефона с журналисти от цял свят, ненадейно пред очите ми светна съобщение, че имам отговор от БДЖ. Едва дочаках края на разговора за да отворя с вълнение е-депешата от националната железница.

Бях им написал, че разписанията, които предлага БДЖ правят пътуването за Европа непоносимо. Съдете сами. От международното разписание е видно, че вечерният влак от София за Европа изминава разстоянието от 88 км до Пирот за 2 часа, което сочи средна скорост от 44 км/ч. Съвсем не лошо за влак, ще кажете, особено предвид, че по пътя има три гари и една граница. По-късно обаче, същият влак спира в Ниш и стои там цели 47 минути. За да може да пристигне по разписание в крайната си гара Белград в... 4.48 ч. сутринта. Представих си за миг как любезният БДЖ шафнер ме събужда от топлия креват в три и половина и ми посочва вратата към студената и пуста гара в Белград, където по тази доба със сигурност "вие вук", образно казано. И където ми предстоят два и половина незабравими часа до отпътуването на първия влак за Будапеща. Бррр.

Пладнешкият влак, под гордото наименование "Балкан Експрес", е нещо различно. Той прекарва в Ниш едва 27 минути, и изминава 418те километра до сръбската столица за няма и осем часа и половина. Там обаче спира и забравя да тръгне за цели два часа. Вероятно с цел да даде възможност на изнурения пътник да се наслади на прословутата сръбска скара, а после да се се настани в Австрийския спалния вагон, с който да продължи пътуването си към заветната Европа. Пристигането в Будапеща е в пет сутринта, точно навреме за първото метро, след около 20 часово пътуване.

За варианта през Букурещ действително не си заслужава да разказвам, може да се позабвлявате с разписанието сами. За сравнение, средостатистическото пътуване до Будапеща с кола, в зависимост от престоя по границите и при пълно спазване на ограниченията по пътя отнема около 8 часа. С автобус, допускам, 10 - 12 часа. При пътуванията ми с влак из същата тази Европа никога не съм видял разписание, по силата на което международен влак да виси часове на ред на някоя гара. Това ми се е случвало само на изток от Будапеща, и все в български вагони.

Ето тези наблюдения бях синтезирал деликатно в краткото си съобщение до БДЖ, в края на което запитах дали е невъзможно да се "оптимизират разписанията и граничните проверки да се правят в движение"? Вежливият - действително - отговор от Петко Александров, служител на връзки с обществеостта в "БДЖ" ЕАД, разкри една различна гледна точка. Как не бях се досетил сам! Разписанието е за наивници. То е "съгласувано така, че въпреки всекидневните закъснения на територията на Сърбия (намалено времепътуване поради извършвани ремонти по железния път), да бъде възможно осъществяването на връзка в гара Белград на международния влак от София с други международни влакове", пише Александров.

От тази формулировка се досещам, че от една страна разписанието е такова, защото ако беше друго щеше да има закъснения и оплакващи се пътници. Сигурното си е сигурно! От друга, доподразбирам аз, нощният влак пак може да позакъснее, та да не се безпокоя чак толкоз. Поне имам добър шанс да си хвана от Белград връзката за Будапеща, и не толкова добър - примерно за Любляна и Италия.

В дневния международен бърз влак, научавам от писмото, е включен и директен спален вагон на БДЖ до Виена. Чудесно, конкуренцията е хубаво нещо. Трябва да проверя дали БДЖ ще поиска да ми продаде билет за спалния вагон само от Белград насетне, тъй като до там влакът си е дневен. Александров ми поднася и още една приятна изненада: "с влизането на България в Европейския съюз престоите на излизащите от страната международни влакове в гара Драгоман са само 5 минути, а престоите на влизащите в страната влакове са 10 минути". Значи влакът действително трябва да се движи със скоростта на гъсеница. Но не искам да се оплаквам, нека поне се движи. Казвам го като човек прекарвал неведнъж часове от живота си в празно купе на граница Калотина, обзет от налудничавата мисъл, че и пеша да тръгне до София пак ще стигне преди влака.

Накрая Александров триумфално ми нанася и последия удар: "Граничните проверки при напускане и влизане на влаковете в страната също се извършват по време на движение на влака." Това като журналист и често пътуващ уеб сърфист със сигурност трябваше да го знам. Да живей Европейска България и държавната й железница! Значи всичко е перфектно, остава неевропейска Сърбия да си ремонтира железния път. Тогава влаковете ще литнат - освен може би на изток от Калотина. Надеждата остава, че дотогава членката а ЕС България ще съумее да договори влаковете от София да не висят залудо по гарите на западната си съседка. Тогава току виж сме доживяли да пропътуваме 750те километра до Будапеща за една нощ, в тих, нов и комфортен спален вагон.

Снимка, благодарение на Фотоалбум на БДЖ.

13.10.09

Шофьор загаси цигарата: има надежда

Случаят няма общо с околна среда или журналистика, но окуражава активното гражданско поведение. Пътувах с тролей номер 9 в София почти четвърт час и дори бях започнал да се унасям в дрямка на седалката, когато до носа ми стигна мирис на цигара. Бяхме спрели на бул. "Прага". Незабавно установих източника на дима - шофьорската кабина. С един скок се намерих до отворената врата на шофьора и му заявих твърдо:
- Знаете, че тютюнопушевето в градския транспорт е забранено - умишлено използвах по-официален език за да звучи авторитетно. Въз основа на дългогодишните ми наблюдения над шофьорското съсловие осъзнавах, че постъпката ми е обречена да предизвика многословно и вероятно нецензурно излеяние. Но вместо това съзрях гузна физиономия и видях шофьора да посяга да загаси недопушения фас. Промених тактиката в движение, свойски: - Има ли смисъл да си пускаме жалби?
Казах това с помирителен тон и с почуда видях, как незнайният шофьор примирено вдигна рамене и кимна едва доловимо към угасената цигара. Бях надделял. Завърших почти приятелски: - Нали сме европейци! - после се върнах на седалката си. Триумфирах. Малките победи са важни защото дават кураж и ищах за нови битки. А такива предстоят, като начало докато започнат да спират до тротоарите, а не в средата на улицата.

4.10.09

Екологично предаване - за и против

Специализирано предаване за околна среда по телевизия или радио е споделена мечта за много активисти, в това число зелените. Тя мами с възможността за пряк достъп до познанията и съзнанието на зрители и читатели. Без да отричам ползата от подобен тип програмни продукти - все пак съм дългогодишен редактор на тематично списание за околна среда - позволявам си да споделя известен скептицизъм по отношение на ефекта от тях.
Смятам, че за ефективна комуникация по проблемите на околната среда е непродуктивно медийните начинания в тази насока да се концентрират под общ "зелен" етикет. Това създава у аудиторията погрешното впечатление, че тези проблеми стоят по някакав начин отделно от всичко останало, че за тях са нужни някакви отделни усилия, средства или действия. По този начин тематиката се маргинализира и често изчезва напълно от новинарския или публицистичен продукт.

Лично аз предпочитам и препоръчвам внедряване на зелената проблематика в различните съществуващи тематични направления, като равнопоставена на всички останали. Ако например избраната тема е "трафик", с намерение да се представят преимуществата на екологично съобразните решения за придвижване в градовете, бих събрал всички свързани с движението проблеми в един репортаж. Сред тях: задръствания, шум, загуба на време и пари, разходи за гориво, алтернативи - както транспортни, така и свързани с избягване на пътуването. Човешкото здраве би изпъкнало естествено като връзка между чистия въздух, липсата на шумово замърсяване и здравословния начин на живот, свързан с каране на велосипед или ходене пеша. Но този аспект е равнопоставен на икономическия: колко ще спестя, ако оставя колата у дома, например.

От самото начало бих фокусирал такъв репортаж или тематично предаване върху индивидуалния човешки интерес и практическото значение на темата в живота на отделния зрител. Ако информацията за глобалните екологични промени намери място, то ще е на по-късен етап, в никакъв случай не в началото, защото това би накарало 70% от хората да сменят канала или поне да загубят интерес към предаването. Синдромът "ох, аман от тия еколози" има доста сериозни обяснения, свързани освен друго и с повтарящите се негативни послания и налагащо се чувство на вина и безпомощност у обикновения човек. Той/тя естествено ще предпочете да гледа футбол, сериал, или поне политически новини, където спокойно може да наругае или похвали героите без да се чувства виновен и без да му се натяква, че решението на този или онзи проблем зависи от него. По същата причина не бих пакетирал подобен тип репортажи или предавания като "екологични", а бих работил с етикети като "полезно", "практично", "как да подобрим, спестим, спечелим".

Тези мисли споделих най-добронамерено и с авторите на един нов проект за подобно предаване в България. Желая им успех.

29.7.09

Витоша през зелен негатив

В последните дни на юли „Витоша ски” излезе с голи гърди и открито писмо до медиите да брани главния архитект на София. Достойно, предвид обвинението, че въпросният господин Петър Диков дал рамо на амбициозните планове на фирмата, като включил ски зоната й „Алеко” в изменения общ устройствен план на столицата още преди общественото му обсъждане – тоест в нарушение на закона. Заради което Зелените му поискали главата.

Достойно също защото „Витоша ски” по рицарски декларира веруюто си още в самото начало на писмото, а именно, че „тиражираната лъжа постепенно започва да се превръща в истина в съзнанието на хората”. После започва една турбо-фоклклорна сага, мътна и кървава, с вкус на рекет и бомби, явно добре познат на неназовалите се автори.

В нея безименните управители на „Витоша ски” си викат знатен юнак генерал Бойко. Бойко да си ги отърве от „никому неизвестни защитници на природата” израстнали в „строен съюз от рекетьорски екологични организации”, който сваля по девет кожи от гърба на бедните трудови инвеститори. Бойко да ги разследва „псевдо-еколозите”, да им разреши „генералния проблем”, плачат и молят ски-тружениците, очевидно на добре познат им жаргон. Във всеки случай по-пролетарски от банскалийското „Еколозите ли, месечинка ке ги изпие”, с което навремето отбраняваха предишния си мега-проект в Пирин по трудовите медийни страници

От последващата кратка, но вълнуваща сводка, става ясна българската Камора. Не ми били нито мутри, нито каратисти, нито борци с организираната престъпност. Най ми били „Зелени Балкани” и техните сателити – „свързани юридически лица с нестопанска цел, с неясен произход на средствата и форми на финансиране”. С това обвинение офшорните ски-строители бият еколозите с техните камъни по тяхната глава. Но удрят здраво на камък, тъй като всички финансови отчети на организации регистрирани в обществена полза се намират в Сметната палата, при донорите им, които обикновено са правителства от страни-членки на ЕС или самата Европейска Комисия, както и в интернет.

Капо-ди-тути-капи, „идеолог, скрит собственик и лидер” на еко-октопода бил Симеон Марин, който със сигурност няма да може да докаже в съда че тази формулировка го злепоставя. В устата на авторите си тя звучи по-скоро като комплимент, израз на уважение и страхопочитание към коварен но могъщ враг и неговите главни съратници, изброени поименно. В този случай обидени могат да се чувстват по-скоро хилядите, чийто имена подписани собственоръчно в петициите за опазване на българската природа очевидно отсъстват от списъка на „Витоша ски”.

Нататък в писмото от фирмата следва своеобразна извадка от критичен доклад на ЕС за България: „семеен бизнес”, усвояване на „бюджетни средства и грантове от европейски програми и директиви”, връзки с „хора от изпълнителната и законодателната власт”, „недосегаеми за българските органи на правораздаване”. Говори се компетентно за “конфликт на интереси”. Европа със сигурност ще плесне с ръце и ще прегърне авторите щом изпълнят лютата си закана да информират „българската прокуратура, Европейската служба за борба с измамите ОЛАФ и Европейската комисия за започване на разследване”.

Но дали ще го сторят? Току виж от мътилката изплували Българската федерация по ски и нейния председател Цеко Минев, „Витоша ски”, Първа Инвестиционна Банка, неколцина български правителства, правораздаватели, и кохортата чиновници, направили възможни строителната вакханлия в Банско и изваждането на Пирин от световното природно наследство. Не тях цели ски-писмото. На мушката му е коалицията „За да остане природа в България” – шепата луди, в дядо Вазовия смисъл, осмелили се да протестират на глас срещу пладнешкото разграбване на общото ни зелено богатство.

За кого се сещате когато става дума за „всички необходими агенти и подставени лица” за упражняване на „неявно и нерегламентирано” партньорство в политиката, и във властта? Соколи, Р.Овч-овци, Сиви Кардинали? Студено. Тук се говори за Зелените – мини-партията събрала всичките си средства от частни дарители, публикувала ги в интернет, и дарила ги на държавата по силата на законите, писани от мега-партиите на гореспоменатите несменяеми парламентаристи.

Като цяло, откритото писмо на „Витоша ски” притежава изключителна фотографска стойност. С вещината на истински ценители, авторите му са насочили обектива си към най уродливите явления свързани с опазването на българската природа и държавност. Назовали са ги с имената им и са ги описали надлежно. А след това са ги извадили на показ в перфектен негатив където всичко черно изглежда зелено, и обратното.

В този кривоогледален свят на „Витоша ски” безобразните бетонови уродливости, пръкнали се по всички красиви кътчета на страната се оказват „частни и държавни високоотговорни и високотехнологични инвестиционни проекти”. Съответно природозащитниците, които им се противопоставят, са всъщност виновни за негативните практики с инвестициите в туризъм, инфраструктура, производство, та дори и за неразрешения с десетилетия проблем за боклука на София. Служителят, позволил си да си върши работата се нарича вредител, а прилагането на законите на държавата, която го е назначила – закононарушение и злоупотреба.

Веднъж хваната, зелено-негативната логика на писмото поставя всичко на мястото си: „Витоша ски” е изрядно българско дружество, прозрачно като ледена висулка, без капка политически връзки. Тези, които притежават собствени медийни групировки, возят министри и депутати на Поршетата, яхтите и летящите си чинии, и пият с топ-ченгетата в дните на национален траур са всичко друго, но не олигарси. Защото дори олигарсите, дето държат хляба и ножа, в този негативен образ са зелени.

13.7.09

Спортна злоба в Sport1.bg

В "За да останат хора в България" (13.07.2009. Sport1.bg) безспорният публицистичен талант остава необяснимо прикрит зад почти анонимния подпис "Кольо". Всъщност същинските автори са се подписали още в заглавието на ювелирния текст. "Природата за хората" е лозунг на противниците на засилващия се граждански отпор срещу хищническото разграбване и съсипване на българската природа. Лозунгът ясно и кратко обобщава намерението на крепителите си - да се употреби природата за целите на някакви "хора". Но кои са те?

Стилът, похватите и деянията на тези хора са известни на българите - те могат да се познаят по сечите и ерозията в Пирин, зазиданите черноморски плажове и скали, обменените на тъмно лесове, превърнати набързо в голф игрища и строителни площадки. И мръсотия, неразбория, Цената, в смисъл на обществения достъп до естетична и здравословна природа, е без значение за тях. Те така или иначе нямат навика да плащат, а да присвояват. Навик, който са си създали в безстопанствената корупционна среда на България през последните две три десетилетия. Периода на систематичното унищожаване на законността, държавността, почтеността, обществените ценности - все името на техните печалби.

Журналистическата етика и опазването на околната среда бяха сред първите им жертви. Затова стилът, езикът и прйиомите им са ни така болезнено познати. Преди няма и десет години те громяха еколозите от страниците на трудовата преса, наричаха ги родоотстъпници и шпиони на западни курорти, заплашваха че "месечинка ке ги изпие" ако дръзнат да припарят в набелязаните за строителство Банско и Национален парк Пирин. Имената на авторите бяха все различни, мъжки или женски, но рядко действителни. И ето го днес, "Кольо", отново громи "зеленикавите" с патос.

Но времената са други. Банско зее като разкопана ерозирала язва. Юнеско потвърждава, че Пирин е под заплаха. Европейският съюз затяга хватката около държавната администрация и съда, които удобно осигуряваха злоупотребите с Пирин, Рила, Родопите, и всичко останало, което има някаква стойност в България. Твърде парадоксално, въпреки метаните и скърцането със зъби от страна на държавните покровители на далаверите, Брюксел се довери на гражданските организации и тарамбуките, и стартира наказателни процедури. В европейската законова и инвестиционна среда медиите също не се водят по чужда свирка така лесно. А на последните избори българите категорично гласуваха за функционална държавност, край на корупцията и хранилките за нашите "хора".

Ето от това се боят сега виртуозните ски-строители. Опоскали каквото могли от "вонящия труп" на досегашното управление, те се зъбят на новото за късове от националното и световно природно наследство. Само че софиянци не сме банскалии. Ние караме ски, обичаме Витоша, и ни е омръзнало да плащаме сметката на онези хора дето секат и грабят. Днес не е 1996 нито 2001 година. Бойко Борисов е избран да управлява държава с все по-засилващо се гражданско общество, да отстоява интересите на гражданите и да прилага европейските норми и ценности. Той го знае. И, което е по-страшно, изглежда сякаш има здрава десница, готова да се справи с полу-феодалните паразитиращи бизнес структури засмукали държавния организъм, от Банско до Варна, и от Дупница до Пампорово. Затова съскат Кольовци, Цековци, Галевци, Беевци, Тимевци и тям подобните, и пускат отровата си където все още могат.

23.6.09

Неда и ние

Смърт на екрана. Не изиграна от актьори. Без червена боя и специални ефекти. Наистина. В събота животът угасна в очите на едно младо момиче. Пред камерата. И от там - в мрежата. Почти на живо - колкото и нелепо да звучи. Стотици хиляди, милиони гледаха. Интернет позволява това. А ние?

Аз не можах. Линкът се зъбеше пред очите ми от всички прозорци. Туитър. Ю-тюб. Фейсбук. После по форумите във "Дневник", "Медиапул"... Едно момиче умира пред очите на баща си. Неда. Дори само името ме накара да настръхна. Да прегърна дъщеря си. Да си представя. Да бликне омразата ми към всички диктатори, насилници, убийци на деца.

Но да натисна бутона, така и не успях. Инстинкт за самосъхранение, може би. Да видиш смърт е страшно - умираш и ти, и ставаш убиец. Много възпитателно
- това са знаели още древните римляни, които водели децата си да гледат екзекуции през уикенда. И много възбуждащо за тълпите, които ревяли в транс от трибуните.

И Неда я убиха през уикенда. Почти едновременно с шока от гледката, по форумите потече роптаене: защо старите медии не показаха нищо? Защо мълчат и разтягат лукуми? СиЕнЕн не се сдържали, пуснали кадрите много по-късно, с надпис, че не са проверени. А ревовете продължават. Едните: как Западът търсел петрола, а Щатите търсели плячка. Другите: как ислямът убивал, даже собствените си деца, както всички видяха.

Тук Неда изчезна. Забравиха я щом заситиха ненаситните си инстинкти с кадрите от нейната гибел. Наместо отказаното от аятолаха ислямско погребение, прибраха тялото й в старите си прашасали кутии от догми, идеологии и религии, и всичко си остана на мястото.
До следващия път.

30.5.09

Ние, кръглите


Аз и моите приятели сме кръгли. Заоблени, с други думи. Като балони. Търкаляме се на свобода, където ни видят очите.

Да си кръгъл е голяма рядкост на този свят, където почти всичко е квадратно. И голяма радост. Можеш да се търкаляш на където поискаш, да се въртиш нагоре надолу.

Квадратите са различни от нас. Скучни. Имат само четири страни и четири ъгъла. И трудно се променят. Правят, струват, все застават на една от тях. Има квадрати, които цял живот не мърдат от едната си страна.

Квадратите, обаче са силни заедно. Те се облягат един на друг и строят стени. Строят структури. Блокове. Квадранти.

Ние, кръглите не обичаме квадратите. До преди време ни оставяха на мира, но напоследък блоковото им строителство мина всякакви граници. Не остана място ненаквадратено. Тогава някои от нас решиха да съборят квадратите. Да им сменят правоъгълната система с наша, свободна, кръгла система. Започнаха да мъдруват как да ги притиснат. И решиха да сформират кръгъл отряд за борба с квадратността.

"Това е единственият начин да победим квадратите и да съборим стената", казваха кръглите от отряда, и притискаха страните на старите квадрати. "С техните тухли по техните квадратни глави", казваха те.

Подкрепяхме ги, с каквото можем, за да могат да сринат квадратната структура. От многото натискане, обаче, те започнаха да се променят с времето. Някои по-бързо, други по-бавно, започнаха да стават все по квадратни.

Докато един ден ги погледнахме и видяхме, ужас, че са станали напълно квадратни. И вместо да срутят стената, са станали част от нея. От тогава ние, останалите кръгли, решихме да не се натискаме много много на квадратите. Вместо това, ще ги обкръжим. Ще ги завъртим. Ще ги допираме в различни точки, докато свят им се завие и не се затъркалят надолу. Така, току виж, им се позаоблили ъглите. Може даже да им хареса да са в движение.

Планът е добър. Квадратите така или иначе няма какво друго да направят - освен евентуално кръгова отбрана :)

29.5.09

"България" в употреба

Отдавна съм забелязал, че в медиите името "България" има едно популярно значение, което не се среща в нито един речник или енциклопедия: на нещо или някой, който ще понесе загуби, ако определени бизнес интереси пострадат. Най-пресният пример е от днешния "Дневник": "България ще загуби над 1 млрд. евро от забавянето на строителството на АЕЦ "Белене" с година-две". Новината е поднесена на някакъв Атомен Енергиен Форум, от човек, на име Иван Атанасов, ръководител на някакво звено на управление на някакъв проект в "Български енергиен холдинг" (БЕХ) и член на съвета на директорите на Националната електрическа компания (НЕК)."

Въпросният господин не си е направил труда да обясни кой или какво е "България" в този смисъл. По всичко личи, че голямата част от изчислените от него "загуби" ще са от печалби, които инак биха се влели в джобовете на различни организации и фирми, повечето от които частни и далеч не напълно български. Изглежда в този случай те, заедно с въпросния господин и неговите бизнес колеги, се разбират под понятието "България".

Любопитно, тази употреба на "България" сякаш най-често е свързана с ядрената енергетика. За пръв път я чух в подобен контекст преди три години от устата на отколешния ми крайморски приятел Миро Боршош , тогава издател на "Новинар", и полюбопитствах "Кой е България?" Като човек на ти със семантиката, Миро оцени въпроса по достойнство, но също не отговори.

Журналистът на "Дневник" днес не е намерил за необходимо да разясни що е то "България" и се е задоволил просто да предаде в пълност и без всякакви обяснения думите на господин Атанасов. Едно вероятно обяснение за подобна липса е фактът, че журналист всъщност няма - материалът е подписан от редакцията. Това вероятно означава, че редакцията намира думите на господин Атанасов достатъчно важни за читателите, но не достатътчно важни за да бъдат проверени достоверността или смисъла им.

Аз, на свой ред, ставам все по любопитен към тази особена "България". Щом чуя отнякъде как ще спечели това, ще загуби онова, бива злепоставена, оклеветена, ощетена, се опитвам да разшифровам понятието. То очевидно не включва обикновените български граждани, които чрез данъците си ще осигурят въпросната печалба. Те не са част от тази "България". Те живеят в някаква друга, където печалби за тях няма. Където улиците са изровено мръсно немаркирано бойно поле, лекарите и учителите - озверели просяци, полицията и правосъдието пазят бандитите, болниците са коптори, училищата - нарко-продавници, а единственото универсално признато човешко право е тютюнопушенето навсякъде и по всяко време.

26.5.09

Климат, наука и морал

Сто процентов научен консенсус не може да има, особено докато корпорациите наливат средства в изследвания с предизвестен изход, които да подкопаят наложеното сред независимата наука съгласие за антропогенната природа на промените в климата. Това е отговорът ми на един коментар, поместен в блога на Центъра за Либерални Стратегии, и някой от съпътстващите го мнения.
Ломборг и подобните нему учени-скептици ще продължат да сеят съмнение, докато има кой да им плаща. Това в известен смисъл е положително, защото мобилизира науката за климата да бъде още по прецизна. Но техните изолирани гласове звучат все по-слабо и неубедително, извън научния консенсус, представен от Междуправителствения панел за промяната в климата. Да не забравяме, все пак, че сто процентов консенус няма почти по никой въпрос, освен че земята е кръгла може би :) Все още могат да се намерят учени, които отричат престъпленията на нацизма, например, но никой не им обръща сериозно внимание освен правораздаването в някои страни, където отричането на холокоста е криминализирано. По същия начин, приемането на отговорността за пораженията, нанесени от корпоративния капитализъм върху природата, живота и здравето на хората - днес и за в бъдеще - е въпрос на етика и морал, а не на фундаментализъм.

24.5.09

Свободата да не пушиш

Забраната за пушене на обществени места от 1 юни 2010 г., приета на второ четене от Народното събрание, провокира дебат около темата за личната свобода. Аргументът за нарушеното право на избор на пушачите, който доминира в коментарите от противници на забраната под статията в "Капитал" по темата, провокира следния отговор.
Уродливо общество е това, в което се нарушават правата на всеки, подчертавам, всеки човек, който:
- е родител, пожелал да седне с децата си в ресторат,
- е бременна жена или кърмеща майка, и иска поне един път да не готви в къщи,
- заплаща чинно всички цени в музикален клуб, бар, или кръчма, но не желае да рискува здравето си,
- обича да танцува, но не и да бъде тровен.
Само да припомня, че в България има действащ закон, по силата на който всяко заведение е длъжно да осигури отделно помещение за пушачите. Ако някой знае заведение, в което този закон да се спазва, моля да го напише: започваме червена книга на спазващите законите в България.
Аргументът, че забраната на тютюнопушенето е посегателство над някаква лична свобода е отдавна диагностицирано извращение на истината - четете Thank You for Smoking. А истината, невмирисана на тютюн, подкупи и популизъм, е че забраната на тютюнопушенето е едно закъсняло освобождение за хората, които са избрали да бъдат свободни от един убийствен пристрастяващ порок. Освобождение от гнета на пушачите, беззаконието, вулгарния цинизъм и корупцията, просмукали държавата от глава до пети. Ако този закон влезе в сила без вратички за заобикаляне, като умишлено добавената в последния момент "адекватна вентилация" която провали предишния, България ще бъде една идея по-добро място за живеене.